АНАЛИЗИ

Как стигнахме дотук?

Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War.

„Как стигнахме дотук?”, казва във филма „Патриотът” (в гл. роля Мел Гибсън) генерал Корнуолис. Той е главнокомандващ британската армия в Америка по време на революционната война, която губи и с нея губи Америка. И продължава (докато си изпраща сабята на американците като знак за капитулация): „Паплач… армия от селяни…”

И ние така. Ние – т.е. онези в цивилизования свят, които от ранна юношеска и дори детска възраст (през 1968 г. бях на 10) се подредиха зад лозунга Love and Peace. А днес, в зрялата си възраст, докъдето ни стига погледът, виждаме – ако не War, то Hate.

И, осъзнато или не, смятаме подкрепящите Борисов и Орбан, Путин и Тръмп, Льо Пен и Брекзит за селяндурска паплач, зацапваща с калните си копита метеното от такива като нас.

Как стигнахме дотук? – е въпрос, който Корнуолис е трябвало да си зададе още след първите няколко битки с американската „паплач”. А не в момента на капитулация. Да бъдем по-умни от него. Да потърсим отговор на въпроса преди да сме овесили бялото знаме пред напиращите привърженици на Hate and War. Защото, ако стигнем дотам, че да капитулираме, те няма да ни пуснат поживо-поздраво, както американците са направили с Корнуолис (който пък веднага след това става Вицекрал на Индия, дай Боже всекиму…).

В тази статия ще става дума най-вече за сферата на идеите и предимно – за тяхното проявление „на Запад”. Какво ни интересува това тук, в Бълария ли? Интересува ни, защото (колкото и да не им се иска на някои „патриотично” настроени персони) сме част от Запада. Онези идеи, които там произвеждат реалността, съществуват и тук, през цялото време, макар в „местен” вариант. Най-новата ни идейна история не е такава, каквато е, да речем, тази в Китай, Русия или Египет. Тя е такава, каквато е в „западния свят”.

Кучето, разбира се, е заровено в онова, което наричаме „Шейсетте години”. Според британския публицист и историк Андрю Мар ние постоянно се занимаваме с Шейсетте, защото те не са свършили: „просто непрекъснато ги повтаряме”, пише той през 2008 г.

Това изобщо не е така; и затова днес само новата „реакционна” десница обсесивно се занимава с тях. Шейсетте приключиха. Още през 2006 г. една от звездите на френската 1968-а, Даниел Кон-Бендит, пише: „Шейсетте свършиха. Живеем в друг исторически период”.

Вече не пишем бележки под линия към 1968-а; надявам се днес да не пишем бележки под линия към 1938-а (както често изглежда). Но Шейсетте, в които съм живял огромната част от живота си, наистина свършиха. А следователно могат да бъдат погледнати отстрани, трезво и аналитично. Можем и да проследим, какво се случи, та днес сме в толкова различно историческо време.

Основната тема на Шейсетте е единението – създаването на ново общество, което да не е разделено според тогавашните разделителни линии (класови, расови, полови), а съставено от равни помежду си индивиди, събрали се заедно на основата на принципи и ценности, различни от дотогавашните. Като основна тема в последвалите десетилетия постепенно се оформя точно обратното: сепаратизмът – все по-радикалното деление на хората на отделни, противостоящи си групи, събрани по признак, който не подлежи на промяна (бели, черни, мъже, жени, каталунци, шотландци, англичани, богати, бедни, образовани, необразовани, победители, жертви и пр.).

За да се стигне до съзнателно единение на основата на нови принципи, всички трябва да са еднакво свободни. Това е стартовата тема на Шейсетте: окончателното освобождаване на човека от наложените му условия и ограничения. Дотогава в историята се освобождават народи, нации или класи. Сега става дума за еманципация – за независимост от заварените условия – на индивида. И то не на малки, елитни групички индивиди, каквито опити има от края на XIX век в различни бохемски кръгове. Става дума за еманципацията на всички хора като индивиди.

За да се стигне до този момент, разбира се, всички трябва да могат да се включат; никой да не остава отвън поради някакви дискриминационни стени. Оттук и подкрепата, през Шейсетте, за еманципацията на определени, зле представени тогава групи като жените, черните, хомосексуалните. Намерението е, веднъж преодолели бариерите на дискриминацията, всички те да се включат наравно с останалите в качеството си на еманципирани от пречки индивиди, вземащи свободно решенията си.

Дори според консерватора Роджър Скрутън (станал „десен” точно в Париж, точно през 1968 година, напук на всички останали) ние сме „длъжни да уважаваме” онзи устрем към личностна еманципация. Все пак тя създава нови условия за рагръщане на потенциала на личността, за по-независим и отговорен живот. Но Скрутън предупреждава, че трябва да имаме предвид и риска: онова изчезване на общностите и онова разпадане на обществото на безпомощни изолирани индивиди, което състояние френския социолог Дюркем нарича „аномия”.

Контракултурата на Шейсетте заобикаля този риск, като на мястото на отречените стари общности (семейни, местни, религиозни) се опитва да оформи цяло ново „контраобщество”, основано върху „контракултура” – върху принципи, липсващи в обществото на родителите: обмен, основан не върху пари, а върху братство, солидарност и обич; вместо конкуренция – сътрудничество; вместо неравенство – равенство между расите, половете, класите, индивидите. Огромните рок фестивали и различните хипарски комуни са само върхът на този айсберг.

Както съобщават The Beatles, най-важните тогава посланици на Духа на времето, важните теми са: All You Need Is Love и Come Together. А в най-важния писмен документ на епохата, манифеста от Порт Хурон (1962) на американската организация Студенти за демократично общество, ни се предлага общество, основано върху „независимост”, „братство” и „обич”.

След края на контракултурата, през 70-те години се оформят по-малко амбициозни „алтернативни” (както бихме ги нарекли днес) общности. Те държат, поне в някаква степен, под контрол опасността от аномия. В обстановката на ненадейна икономическа криза, първата от 30 години, своето значение като убежище от бурята възстановяват и традиционни общности като семейство, род и дори – профсъюзи. Обществата обаче все пак стават по-фрагментирани; отпаднала е перспективата за появата на цялостно общество, основано върху братство между равно-еманципирани индивиди.

Първите признаци за фрагментацията се появяват в рок музиката. Дотогава стремяща се към сливане на стилове и жанрове, тя бързо се разделя на отделни, трудно общуващи помежду си жанрове (и техните последователи): прогресив, глам, хеви метал, реге, диско, пънк, ню уейв, арт-рок, фънк. А еманципиращите се социални групи, излезнали от Шейсетте – жени, черни, гейове – не дават признаци, че някой ден ще се съберат в едно голямо общество, вече като напълно еманципирани индивиди. Напротив, и тук, както в света на рока, се виждат наченките на бъдещ „сепаратизъм”: моята група няма нищо общо – и не иска да има нищо общо – с твоята.

Рискът „аномия” става реалност през 80-те и 90-те години – годините, в които „потребителството” окончателно се утвърждава като основна обществена перспектива. Според Андрю Мар „политиката (т.е. работата за общото благо) беше изместена от шопинга”, а според Роджър Озборн (автор на нашумялата книга „Цивилизацията”) вместо да следваме принципа на братството, предлаган от хипитата, „ние избрахме да пазаруваме”.

През 80-те икономическата криза от предното десетилетие е преодоляна. Човек отново може да има самочувствието да се отдели от своята група-убежище и да се впусне самостоятелно във водите на живота. Но този път, макар масовата култура да имитира онази на Шейсетте, липсва тогавашната идейна рамка.

Не се появява онзи „самоактуализиращ се човек”, за който пише в предходни години Ейбрахам Маслоу; и чиято поява би следвало да е крайната спирка на еманципацията на Шейсетте. Индивидът не става и „автор на живота си”, както започват през 80-те да пишат социалните антрополози. Преди края на века се появява друг тип еманципиран индивид, преодолял ограниченията на заварените условия: безогледно-алчният човек, описан от Джордан Белфорт в романа „Вълкът от Уолстрийт”.

Потребителството обаче е самотно занимание. Човек, освен че е животно, живеещо в общности, е и животно, живеещо според ценности, които подреждат света му и за които е готов на жертви. А ценностите не се раждат в самота, раждат се при общуването с други хора. Вън от подобно общуване, което е възможно само в рамките на що-годе трайна общност, човек е (по Аристотел) „или бог, или звяр; но не е човек”.

Трудно е да бъдеш бог, както предупреждават съветските писатели Аркадий и Борис Стругацки още в едноименната си повест от 1965 година. Затова, нагазили в джунглата на потребителството, хората стават зверове. „Принципът на удоволствието”, през 50-те години, взет назаем от Фройд и развит като позитивна програма за живот от мислителите на Франкфуртската школа – този принцип, свързван през Шейсетте с темите „братство” и „обич”, мутира в хищническо трупане на предмети и ресурси, вкл. на власт.

Потребителството не е само без-ценностно занимание. То е активно-покваряващо занимание. Изтърбушеното откъм ценности човешко същество започва да се пълни с… неща. Stuff. Точно с онова, което младите на Шейсетте презират у своите родители; и срещу което вдигат бунт в търсенето на духовни основания на живота си.

Трупайки, хората очакват рано или късно да стигнат до момента на щастието. По дефиниция обаче чрез трупане този момент никога не може да бъде постигнат. Изводът на самотния трупащ човек обаче е друг: все още нямам достатъчно, да натрупам още малко и ще стигна до щастието. Както подигравателно пише историкът Ерик Хобсбом в края на 90-те години: „Онзи, който умре с най-много играчки покрай себе си, печели надпреварата”.

През 90-те години обаче потребителят попада в още по-болезнен капан. В началото на следвоенния икономически бум – „Трийсетте славни години” – амбицията е „да не изоставаме от съседите”. Това е постижима амбиция. Жан от Поаси си купува ситроен, а после съседът му Пиер – и той. Ванката от Подуене си купува черно-бял телевизор „Опера”, съседът Пешо – и той.

През 90-те години обаче, когато в медиите политиката е подменена от клюки за известни хора, амбицията се преоформя: „Да не изоставаме от звездите”. Това е вече невъзможна амбиция. Кака Мара от Подуенската гара не може да се състезава с Мадона от Манхатън.

Освен ако всеки не стане звезда поне за 15 минути, както пророкува Анди Уорхол още в края на 60-те. Но тъй като и това е все пак невъзможно за повечето хора, развитите общества влизат в XXI век самотни и тъжни, с разбити мечти, пръснати ценности и разтурени връзки помежду хората.

След финансовата криза от 2008 година тъгата прераства в ярост – яростта на излъганите. Започва търсенето на виновник, което определя идейната атмосфера, в която става възможно Англия да гласува за напускане на ЕС (в голяма степен рожба на Чърчил), Тръмп да стане президент на САЩ (макар да застава срещу самата идея, породила Америка), а скучният дребен диктатор Путин да стане популистка икона, макар да прави точно онова, което правят скучните и дребни дикатори – скришно да убива, докато видимо присвоява.

Яростта на XXI век не е единствено породена от провала на проекта „чрез потребление към щастие”. Както посочва Иван Кръстев в книгата си „След Европа”, яростта е породена и от провала на меритократическия проект за устройство на обществото. Според този проект в модерните общества хората се издигат – т.е. стигат до статут и получават признание от останалите – чрез собствени усилия. А не, да речем, чрез връзки, познанства, пари или произход. В сърцето на меритократичната идея стои убедеността, че всеки човек – стига да е свободен в решенията си и да има прилично образование – има някакъв свой талант. И когато разбира в какво точно е истински добър, тръгва по този път и започва да катери статусната стълбица. Формулата е: Заложби + Усилие = Успех.

В началото на XXI век това допускане се оказва погрешно. Не всеки има някакъв талант. Дори да го има, не всеки има достъп до съответното обрзование. А дори и да има и талант, и образование, че и усилия да полага, в началото на века ситуацията е такава, че този човек може просто да не успее да се класира за стартовата линия. Защото междувременно обществото е станало много по-неравно (т.е. на много повече хора е закрит пътят напред и нагоре), доходите на средната класа трайно намаляват, а на мястото на що-годе сигурните работни места в индустрията се появяват несигурните (и неквалифицирани) работни места в сферата на услугите. Отново, както в XIX век, става по-важно да имаш връзки, пари или правилен произход, отколкото – да полагаш усилия, развивайки заложбите си.

Проектът на Шейсетте е общество, съставено от равни, свободни и еманципирани индивиди, живеещи заедно на нови основания. След неуспеха на този именно проект тръгват проектите „потребление” и „меритокрация”. И двата продължават да поставят в основата си хипотезата за равни и свободни индивиди, които произвеждат своята съдба. Само че и двата проекта са частична, дори карикатурна версия на Шейсетте. В тях индивидът е самотен и гол. Неговите усилия не формират нито общество, нито дори общност. Едииственото, което би накарало хората трайно да участват в тези два частични проекта би била убедеността за гарантиран успех „на изхода”. Това не се случва. И двата проекта рухват, а хората, следвали техните рецепти и накрая останали с пръст в устата, се чувстват излъгани и употребени.

И изоставят самата базисна концепция: че всеки човек е свободен и равен с другите индивид. Да си индивид се оказва да стоиш на студа и да те брули вятърът. Затова хората се отказват от това, да са индивиди, справящи се сами с живота си и така постигащи признание. Тръгват да търсят убежище в някакви групи, в които да получават признание не защото са постигнали нещо, а просто защото са част от групата. Принадлежат по право, а не според постигнатото.

В неотдавнашна статия в сп. „Форбс” Нийл Хау пише следното за родените през 1990-те и 2000-те години: „…тяхната цел не е като целта на техните родители през Шейсетте. Те не искат да разтурят системата, за да освободят индивида. Те искат да възстановят и подсилят системата така, щото тя да може да пази индивида и да се грижи за него”.

Бягството на хората от индивидуалната свобода в търсене на колективно убежище удря и вляво, и вдясно. Вляво се ражда „политиката на идентичност”. В нейната сърцевина е залегнала идея, която е точно обратното на Шейсетте. Човек не е онова, което върши и което постига като индивид; нему признание не се дължи за неговите дела. Човек е предопределен да е този, който се е родил: бял или черен, мъж или жена, в добро семейство или в разбито семейство. Какво си направил няма значение. Има значение към коя групова „идентичност” принадлежиш. Ако си бял мъж – лошо. Твоята идентичност е да си колонизатор и насилник на жени. Няма значение, че точно ти нито колонизраш, нито насилваш. Признание не ти се дължи за това, което вършиш като индивид – а за това, какви групови черти са ти приписани.

В основата на този начин на мислене лежи убеждението, че нито една такава „идентичностна” група не може да общува с друга. Това не е възможно да се случи, тъй като всяка група има толкова специфичен „опит”, че отвън той няма как да бъде разбран. Така се разрушава допускането, че хората са равни и си дължат един другиму солидарност – допускане, което е в самата основа на демокрацията. Вместо равенство получаваме от идеолозите на „идентичността” все по-сложни схеми на вродено (и непреодолимо) неравенство между хората.

Вдясно също се появяват групи-убежища. Те са по-традиционни: нация, етнос, вяра, държава. Ефектът обаче е същият: съдят те не по това какво вършиш, а по това към коя група можеш да бъдеш определен. Именно в тази схема „Европа” вече не е отворен терен на свободно развитие на равни индивиди. Тя е затворена крепост, на входа на която пише: „Само за (бели) християни”. И тук, както и при левите, не иде реч за солидарност между хората, тъй като се предполага, че отделните групи са враждебни една на друга.

В България върху това връзваме допълнителна, наша си фльонга – политика на идентичност, основана върху приписвана идеология. За „антокомунистите” всеки син или дъщеря на ”комунист” подлежи на „лустрация”. Внуците – също. Защото: идентичността им е комунистическа и нищо, което правят като индивиди, не може да промени това. За „новите консерватори” всеки, който вярва в равенство и солидарност между хората е „либерал” и е по дефиниция скрит пропагандатор на „третия пол”. Защото идентичността му е такава, че не може да не е поне малко „джендър”.

Така стигнахме до положението войната по света да е обичаен инструмент на политиката, а отношенията между хората, някога основани върху добронамереността, да бъдат заменени с отношения, основани върху омразата. Затова днес все по-често изглежда, че тъй като не пишем бележки под линия към 1968-а, пишем бележки под линия към 1938-а.

Напред има два пътя. Първият – 1938-а да премине в 1939-а с известните ни резултати. Другият – да положим усилия да възстановим поне някаква програма-минимум на Шейсетте. Можем да не се обичаме, нито да чувстваме другия като брат. Но трябва да възстановим онова равенство, при което всеки човек е съден по делата, не по „идентичността” си. Или, както още през Шейсетте казва Мартин Лутър Кинг в реч, която днес е анатема и за новолевите, и за новодесните:

„Имам мечтата моите четири малки деца един ден да живеят в нация, в която те няма да бъдат съдени по цвета на кожата си, а по това, което са като хора” (I have a dream that my four little children will one day live in a nation where they will not be judged by the color of their skin, but by the content of their character).

Без базисната презумпция за равенство ние не разполагаме с онзи мост, който ни позволява да комуникираме един с друг. И Hate and War остава единствената алтернатива.

Post Views: 19

Related Topics:българия коментар скандал

Up Next

Пребиха справедливо лъжеца Порожанов

Don't Miss

Нинова е Борисов в собствената си партия

АНАЛИЗИ

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!

Русия премина в настъпление. Докато Брюксел обсъждаше 21-ия кръг санкции, Москва тихомълком пое контрола върху западните предприятия. Canpack загуби 700 милиона долара. Transbunker е арестуван. И това е само началото.

В края на миналата година Владимир Путин подписа указ, който западните корпорации предпочетоха да забравят. Той влезе в сила през януари. Canpack, най-големият производител на алуминиеви кутии, който контролираше 40% от руския пазар, загуби активите си.

„Напълно загубих контрол над компанията; нямам достъп до сметките“, каза главният изпълнителен директор Петър Георги.

Ръководството беше отстранено. Бизнесът остава. Очакваните щети за тях са 700 милиона долара.

ЗАПАДНИТЕ АКТИВИ СЕ КОНТРОЛИРАТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧУЖДЕСТРАННИ АДВОКАТИ.

Това не е спонтанно решение. Механизмът е добре установен до последния детайл. Датският Rockwool, френският Danone и датският Carlsberg вече са поставени под външно управление. Моделът е същият: компанията остава, но собствениците си тръгват.

Сега нов фронт. Главната прокуратура е завела дело срещу Transbunker Group, която оперира в руски пристанища. Компанията е обвинена, че е под чуждестранен контрол чрез офшорни компании в Кипър и Британските Вирджински острови. За шест години оттам са изведени в чужбина над 19 милиарда рубли. Съдът вече е иззел имуществото.

И това е само един инцидент. Преди това съдът национализира холдинговата компания Glavprodukt, собственост на американската Universal Beverage Company. Собственикът, американският гражданин Леонид Смирнов, беше обвинен в отклоняване на 1,4 милиарда рубли чрез JPMorgan Chase в нарушение на санкциите. Той поиска защита от Тръмп. Не, чакайте.

КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ? ВЪРХОВНИЯТ СЪД РАЗШИРИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ.

През април 2026 г. руският Върховен съд издаде решение, което юристите наричат „тектонично изместване“. Сега руските съдилища могат да образуват производства по несъстоятелност срещу чуждестранни компании, ако те имат „тясна връзка“ с Русия – например бизнес или имущество, разположени в Русия.

Всички чуждестранни организации, чиито бенефициенти са руски граждани или чиито активи се намират в страната, са изложени на риск. Това се отнася предимно за кипърските, британските и холандските юрисдикции.

Най-известните цели в момента са:

JPMorgan — съд забрани на германското подразделение на банката да съди руски организации в чужбина

Universal Beverage Company — загуби Glavprodukt и се опитва да го оспори

Tanor SA (управлява Transbunker) — под арест.

ФАЛИТЪТ НА ЗАПАДНИ КОМПАНИИ СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ.

Ако криенето зад чуждестранни юрисдикции преди е било защита, това вече не работи. Върховният съд ясно заяви: офшорната регистрация няма да ви спаси, ако вашият бизнес оперира в Русия.

В същото време Държавната дума обсъжда колективни искове срещу компании, които са напуснали, без да изпълнят задълженията си към служителите и изпълнителите. Първият такъв случай вече е приет за разглеждане.

За западния бизнес това е сигнал: или спазвайте правилата, или губете всичко.

Цитат от Кремъл: „Русия ще защитава интересите си, използвайки всички правни инструменти.“ Това ще бъде процес без никакъв срок.

Русия престана да бъде сигурно убежище за чуждестранния капитал. Западните компании получиха ясен сигнал: или спазвайте законите, или губете бизнеса си. Механизмът за конфискация е задействан – и ще бъде много трудно да се спре. Кой е следващият? Очевидно тези, които досега смятаха, че това няма да ги засегне.

Европа рискува суров отговор от Русия заради продължаващите провокации

Според политолога проф. Глен Дийзен в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г, категоричен е политологът

Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна

Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, предупреди, че Европа рискува да получи сериозен отговор от Москва заради продължаващите си провокации, който няма да й хареса.

Според експерта, по-нататъшната ескалация на войната срещу Русия ще доведе до разпадане на НАТО и ще провокира мощна реакция от Москва.

Авторитетният политолог добави, че в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.

Европа рискува суров отговор от Москва заради продължаващите си провокации, написа Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, в социалната мрежа X.

„НАТО ще продължи да се разпада, а европейците ще компенсират с по-нататъшна ескалация на войната срещу Русия“, се посочва в изданието.

Според експерта, предвидимите последици от това ще бъдат, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощна реакция от Москва.

Професорът добави, че ако Европа се управляваше от рационални хора, те щяха да се адаптират към новия международен баланс на силите, като прекратят конфликта в Украйна и сключат мир с Русия.

„В Европа обаче липсват такива лидери и дори твърденията, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като проруски“, подчерта той.

Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.

„Труд News“ публикува анализа на проф. Глен Дизен в Х без редакторска намеса:

НАТО винаги е било предопределено да бъде временен военен съюз, обединен от общ враг и заплаха по време на Студената война. След като тази заплаха изчезна с края на Студената война и последвалото разпадане на Съветския съюз, основният въпрос, зададен през 90-те години на миналия век, беше: Каква би била новата причина за съществуването на НАТО? Отговорът на този въпрос беше да се стреми към еднополярност/колективна хегемония в ерата след Студената война чрез експанзионизъм на НАТО и военен интервенционизъм.

На Русия имплицитно беше даден ултиматум: да бъде послушен цивилизационен ученик или контрацивилизационна сила. Русия можеше да приеме хегемонната роля на НАТО като „сила за добро“ или можеше да се съпротивлява и тогава НАТО щеше да се върне към предишната си роля на конфронтация с Русия.

Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г. По този начин НАТО започна да се връща към предишната си роля на конфронтация с Русия, но това се случи, когато хегемонната ера беше приключила.

Сега, след като предишната колективна хегемония е балансирана и се е появил многополюсен свят, НАТО отново е загубило предназначението си и ще се разпадне.

Европейските лидери искат да възстановят първоначалната цел на НАТО: сдържане на Русия. Това ще се провали, защото се основава на измамния наратив, че Русия иска да възстанови Съветския съюз, вместо да балансира експанзионизма на НАТО и военния интервенционизъм.

САЩ обаче няма да се върнат към първоначалната цел на НАТО, тъй като разпределението на силите се е променило и следователно няма да играят заедно с фалшивите наративи на европейските лидери. САЩ са в относителен упадък и не могат да поддържат едновременно стратегическо господство в Европа, Близкия изток, Източна Азия и Западното полукълбо. САЩ не могат да бъдат навсякъде в един многополюсен свят и ще се насочат към Западното полукълбо и Източна Азия.

Американското присъствие в Европа консумира твърде много ресурси и тласка Русия към Китай, основния ѝ съперник. САЩ обаче с удоволствие прехвърлят конфликта с Русия на европейците. Европа остава послушна, а Русия е отслабена.

Ако Европа имаше рационални лидери, тя щеше да се приспособи към новото международно разпределение на силите, като прекрати тази война, сключи мир с Русия, установи обща паневропейска архитектура за сигурност (с 35 години закъснение), която също така да спаси Украйна, като я отстрани от фронтовата линия на преразделена Европа, и да диверсифицира икономическите си връзки, за да избегне прекомерна зависимост от която и да е чужда сила.

Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна.

Европейската политическа класа остава ангажирана с русофобски наративи и политики, които засилват конфронтацията и удължават конфликта.

Траекторията сега изглежда все по-ясна: НАТО ще продължи да се разпада,…и европейците ще компенсират с по-нататъшно ескалиране на войната срещу Русия.

Това ще се случи в момент, когато Русия отчаяно се стреми да възстанови възпиращата си сила, като отмъсти срещу Европа (най-предсказуемо срещу Германия), докато ангажиментът и защитата на Европа от страна на САЩ намаляват.

Руският лидер Владимир Путин многократно е обяснявал подробно, че Москва няма намерение да атакува страни от НАТО, но западните политици редовно сплашват населението си с въображаема руска заплаха, за да отклонят вниманието от вътрешните проблеми, коментира мнението на проф. Глен Дизен руската държавна агенция РИА Новости.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Германия се обръща срещу Мерц: AfD води, а коалицията губи доверие

Една година след като Фридрих Мерц пое канцлерския пост в Германия, настроението в най-голямата икономика на Европа е далеч от политическия рестарт, който консервативният лидер обещаваше.

Според анализ на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, германските избиратели все по-често виждат новото управление като продължение на старите проблеми — коалиционни спорове, икономическо забавяне, натиск върху домакинствата и неспособност да бъде спряно възходящото движение на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ AfD.

Проучване на института INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва тежка картина за канцлера: 71% от избирателите са недоволни от работата на Мерц, докато едва 19% я одобряват. Оценката за правителството като цяло също е слаба — само 16% от анкетираните смятат, че коалицията е била успешна през първата си година.

Според политолога Улф Боман от Лайбницовия изследователски център за наука и общество в Хановер спадът в подкрепата през първата година не е необичаен за демократични правителства. При Мерц обаче той е по-рязък, защото самият канцлер е създал високи очаквания, докато е бил в опозиция и по време на кампанията.

Обещанието за стабилност се обръща срещу Мерц

Фридрих МерцБоман припомня пред Anadolu Agency, че като лидер на опозицията между 2022 г. и май 2025 г. Фридрих Мерц постоянно е критикувал предишното управление на социалдемократите, Зелените и либералната FDP за вътрешни разногласия и постоянни напрежения. Така той е изградил очакване, че неговият кабинет ще бъде по-дисциплиниран, по-ефективен и по-малко хаотичен.

Сега, казва политологът, много германци вероятно имат обратното усещане — че и новата коалиция „спори през цялото време“ и не успява да свърши обещаното. Проблемът не е, че в коалиционно управление има разногласия — това е нормално. Проблемът за Мерц е, че той дойде на власт именно с обещанието да прави политика по различен начин.

Напрежението между консервативния блок CDU/CSU и коалиционния партньор SPD все по-често стига до публични сблъсъци. Според анализа на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, това се случва в момент, когато Германия е изправена пред икономическо забавяне, повишени разходи за живот и трудни въпроси за финансирането на отбраната, пенсиите, здравеопазването и социалните програми.

Коалиционни спорове и икономически натиск

От встъпването си в длъжност през май 2025 г. кабинетът на Мерц е въвлечен в серия от конфликти около бюджетните приоритети и обещаните реформи. Споровете обхващат военната служба, пенсионната политика, данъчните въпроси, здравната реформа и възможни съкращения на социални разходи.

Проучването на INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва, че 58% от германците не вярват коалицията между консерваторите и социалдемократите да издържи до края на законодателния мандат през 2029 г. Само 24% очакват тя да оцелее дотогава.

Въпреки това Улф Боман не смята, че правителството е пред непосредствен разпад. Според него нито CDU/CSU, нито SPD имат интерес от предсрочни избори, защото нито една от двете формации не може убедително да очаква значително по-добър резултат. Политическата аритметика, казва той, прави сценария за бърз разпад на коалицията малко вероятен.

AfD печели от недоволството на германците

Зад тази сметка стои още по-голям страх за традиционните германски партии — възходът на „Алтернатива за Германия“. В актуалното проучване на INSA AfD е на първо място с 27,5%, въпреки лек спад. Блокът на Мерц CDU/CSU остава втори с 24%. Социалдемократите са далеч назад с 13,5%, Зелените имат 13%, а Лявата партия достига 10,5%. По-малките партии, включително FDP и BSW, остават под 5-процентната бариера за влизане в парламента.

Според Боман подкрепата за AfD не се дължи само на един въпрос, например миграцията. Тя е резултат от по-широко чувство на песимизъм, натрупано недоволство и усещане, че Германия не върви към по-добро бъдеще. Политологът казва пред Anadolu Agency, че партията печели именно от цялостната картина — социални страхове, икономическа несигурност, геополитическо напрежение и тревога от евентуални съкращения в социалната система.

Това е ключовият проблем за Мерц. Дори когато правителството се опитва да реагира на темите, използвани от AfD, то не успява да си върне избирателите. Напротив — дясната партия продължава да изглежда като „оригинала“ за онези, които вече са склонни да гласуват за нея.

Миграцията, Тръмп и новите рискове пред Берлин

Миграцията от години е основна тема за AfD. Партията представя търсещите убежище и имигрантите като заплаха и обвинява традиционните партии, че са изгубили контрол над границите. Темата се изостря допълнително след последователните бежански вълни от Сирия, Близкия изток и части от Африка, които натовариха част от германските общини и задълбочиха политическата поляризация.

След като пое властта, Мерц бързо затегна миграционната политика. Според данните, цитирани от Anadolu Agency, правителството въведе всеобхватни проверки по вътрешните граници на ЕС и мерки за ускоряване на депортациите, особено за отхвърлени кандидати за убежище и чужди граждани, осъдени за насилствени престъпления.

Официалните данни показват спад на нерегулярната миграция през последните месеци. Новите молби за убежище са намалели с почти 40% през първото тримесечие на 2026 г., а от встъпването на кабинета в длъжност Германия е върнала около 33 000 нерегулярни мигранти при гранични проверки.

Но тази по-твърда линия не носи политически дивиденти на Мерц. AfD продължава да води в сондажите. Боман предупреждава, че когато консервативни партии се опитват да се придвижат надясно, за да отнемат електорат от крайната десница, стратегията обикновено се проваля. Причината е, че така те поддържат темата жива, но не могат да изглеждат по-убедителни от партията, която я използва най-агресивно.

Докато миграцията остава важна тема, вниманието на германските избиратели все повече се измества и към международните кризи. Според анализа на Anadolu Agency, напрежението с американския президент Доналд Тръмп и войната в Иран засилват икономическите тревоги в Германия. Покачващите се енергийни цени, натискът върху домакинските бюджети и проблемите във веригите за доставки удрят особено силно най-голямата експортна икономика в Европа, която зависи от внос на енергия и суровини.

Мерц първоначално е подкрепил американските и израелските удари по ядрени и военни обекти в Иран, но с проточването на конфликта започва да се дистанцира от Тръмп и да изостря критиките си. Според Боман тази по-самостоятелна позиция може временно да донесе подкрепа на канцлера, защото много германци са критични към политиката на Тръмп и към войната в Иран.

Политологът смята, че когато Мерц заявява по-уверено, че „това не е нашата война“, той може да спечели уважение сред част от германските избиратели. Но Боман предупреждава и за риск: Тръмп може да реагира спонтанно и дори отмъстително, включително с икономически санкции или по-високи мита срещу Германия.

Това би било особено опасно за германската автомобилна индустрия, която вече се намира под сериозен натиск. Затова външнополитическото дистанциране от Вашингтон може да даде краткосрочен политически ефект на Мерц, но и да отвори нов фронт срещу германската икономика.

Както обобщава Айхан Шимшек в анализа си за Anadolu Agency, недоволството от Мерц вече не е само личен проблем на канцлера. То отразява по-дълбока несигурност в германското общество — страх от икономически спад, съмнение в стабилността на управлението и усещане, че традиционните партии губят контрол върху политическия дневен ред.

Засега коалицията вероятно ще оцелее, защото алтернативата — предсрочни избори при водеща AfD — изглежда твърде рискована за всички партии от политическия център. Но това не решава основния проблем на Мерц: ако първата година трябваше да покаже, че Германия е получила по-стабилно управление, социологията засега показва точно обратното.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7

АНАЛИЗИ

Въпреки санкциите: Русия печели от новата петролна криза.

Азиатски държави рязко увеличават вноса на руски суров петрол с отстъпка на фона на сериозни сътресения в световните енергийни доставки, пише Фелисити Брадсток в анализ за Oil Price. Според изданието временната отмяна на част от санкционните ограничения от страна на САЩ позволява повече руски петрол да се върне на глобалните пазари — ход, който може да понижи цените, но едновременно с това води до увеличение на приходите на Москва от енергиен износ.

След началото на войната в Украйна през 2022 г. редица западни държави наложиха строги санкции върху търговията с Русия. Европа и Съединените щати започнаха постепенно да намаляват зависимостта си от руски газ и други енергийни продукти, като паралелно с това оказваха натиск и върху други страни да направят същото. Фелисити Брадсток отбелязва в Oil Price, че тази стратегия обаче не е довела до пълно изолиране на руския енергиен износ. Напротив — страни като Индия и Китай са използвали санкционната среда като възможност да купуват руски суров петрол и газ с отстъпка, за да намалят разходите си и да укрепят енергийната си сигурност.

Според данните, цитирани от Oil Price, вносът на руски петрол в Китай и Индия се е увеличил значително след 2022 г. През 2024 г. Китай е закупил рекордните над 100 млн. тона руски петрол, което е съставлявало близо 20% от енергийния му внос. Индия, от своя страна, е похарчила приблизително 140 млрд. долара за руски енергийни доставки. През последната година двете азиатски държави са задълбочили връзките си с Москва и на фона на високите мита върху вноса, наложени от Съединените щати.

Санкциите срещу Русия и новият енергиен натиск

Макар част от държавите да са намалили зависимостта си от руски енергийни суровини след началото на войната в Украйна, глобалната енергийна криза отново изтласква руския петрол на преден план. Oil Price описва ситуацията като последица от „най-голямото прекъсване на петролните доставки в историята“, при което дори САЩ — основен защитник на твърдата санкционна линия срещу руската енергетика — изглежда са променили подхода си през последните седмици. На 16 април Министерството на финансите на САЩ е удължило изключение от санкциите, позволяващо продажбата на част от руския суров петрол. По информация на Oil Price това изключение трябва да остане в сила до 16 май и идва след предишна санкционна дерогация, която е изтекла на 11 април.

Oil Price цитира говорителка на американското Министерство на финансите, според която, докато преговорите се ускоряват, ведомството иска да гарантира, че „целият петрол е достъпен за онези, които се нуждаят от него“. Очакването е мярката да намали цената на петрола, тъй като на държавите се разрешава законно да купуват стотици милиони барели руски суров петрол.

Ормузкият проток и връщането към руския петрол

Несигурността около Ормузкия проток остава ключов фактор за поведението на азиатските купувачи.

На този фон продажбите на руски суров петрол за Индия се очаква да останат близо до рекордни нива през април и май. Данните, цитирани в анализа, показват рязък скок. През март Индия е внесла около 2,25 млн. барела руски суров петрол дневно — почти двойно повече спрямо обемите през февруари. Очаквало се е пристигащият руски петрол в индийските пристанища да достигне 2,1 млн. барела дневно за седмицата от 20 до 27 април, спрямо 1,67 млн. барела дневно през предходната седмица.

Руските петролни приходи растат въпреки ограниченията

Пазарният ефект вече се вижда и в данните, цитирани от Reuters. Според агенцията, която се позовава на Международната енергийна агенция, приходите на Русия от износ на суров петрол и петролни продукти почти са се удвоили през март — до 19 млрд. долара, спрямо 9,75 млрд. долара през февруари. Reuters посочва още, че руският износ на суров петрол е нараснал с 270 000 барела дневно спрямо февруари, до 4,6 млн. барела дневно, основно заради по-високи морски доставки.

Това подсилва основната теза на Oil Price: кризата, която кара държавите да търсят повече достъпен петрол, едновременно отваря финансов прозорец за Москва. Международната енергийна агенция, цитирана от Reuters, отбелязва и че руското производство на суров петрол е нараснало през март до 8,96 млн. барела дневно спрямо 8,67 млн. барела дневно през февруари, макар агенцията да предупреждава, че Русия може да изпита затруднения да увеличава производството си заради щети по пристанища и енергийна инфраструктура.

Китай, Индия и Индонезия търсят алтернативни доставки

Oil Price посочва, че продължаващото нарушение на търговията през Ормузкия проток е довело до конкуренция между Индия и Китай за глобални петролни доставки — главно от Русия, но също и от Саудитска Арабия. Старшият анализатор в Kpler Мую Сю казва пред CNBC, цитиран от Oil Price, че конкуренцията между Индия и Китай за руски суров петрол е била „интензивна“ и ще продължи да бъде такава за товарите с доставка през юни.

По думите на Сю фактическото затваряне на Ормузкия проток кара азиатските страни да търсят евтин суров петрол, който е лесно достъпен, а руският петрол попада именно в тази категория.

Владимир Путин и Си ДзипинПреди войната в Иран Китай е внасял големи количества ирански суров петрол. Според Oil Price конфликтът обаче е причинил сериозни смущения в енергийната търговия, както и разрушения по енергийна инфраструктура в Близкия изток. Това е накарало Пекин да разчита в по-голяма степен на Русия за своите петролни доставки.

Китай и Индия не са единствените страни, които се обръщат към руската енергия. През април Индонезия е обявила планове да закупи до 150 млн. барела петрол от Русия. Обикновено между 20 и 25% от петролния внос на Индонезия идва от Близкия изток и преминава през Ормузкия проток, което прави страната уязвима при продължителна криза в региона.

Тази част от картината беше потвърдена и от Reuters, която съобщи, че Индонезия ще внесе 150 млн. барела руски суров петрол през тази година. Заместник-министърът на енергетиката Юлиот Танджунг заявява пред агенцията, че обемът трябва да покрие нуждите на страната до края на годината, като правителството още уточнява механизма на вноса. Reuters отбелязва, че Индонезия търси руски суров петрол и втечнен петролен газ на фона на енергийния недостиг, предизвикан от войната в Близкия изток.

Индонезийската държавна агенция ANTARA също съобщава, че страната е осигурила 150 млн. барела руски петрол на специална цена след посещението на президента Прабово Субианто в Русия. Според президентския специален пратеник по въпросите на енергетиката и околната среда Хашим Джойохадикусумо Русия първоначално се е съгласила да достави 100 млн. барела, а при нужда обемът може да бъде увеличен с още 50 млн. барела.

Това показва, че ефектът от кризата не се ограничава само до големите азиатски икономики. При несигурност в Близкия изток държавите, зависими от петролни маршрути през Ормузкия проток, търсят алтернативи, които могат да бъдат доставени бързо, в големи количества и на сравнително по-ниска цена.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7