Съвсем наскоро отново ми попадна стихосбирката на Константин Павлов “Агонио сладка”. Стихотворенията в нея сякаш са създадени в друга вселена – неземни, ярки, странни и през неуловимата паяжина на думите те захвърлят в някакъв друг свят на непоклатим морал, духовна съпротива и философски необят. Но днес няма да си говорим за литература, колкото и изкушаващо да е това в една държава, която се намира на един сантиметър от пълната лудост. Но очевидно в поезията се крие някаква универсална истина, която може да ни помогне да се ориентираме в кафкианското битие, което ни сервира политиката напоследък. Ето защо едноименното стихотворение “Агонио сладка” ми прозвуча като политически анализ на състоянието на ГЕРБ днес. Знам, сигурно ми има нещо, но само вижте еуфоричното начало:

Първото ми умиране –

като преживяване –

беше изключително.

Повторенията изхабиха чувството.

Не се ли случи същото у нас? Първото прихождение на ГЕРБ на власт бе разглеждано като смърт на всичко старо, като някакво върховно отмъщение срещу прехода и никой не подозираше, че това е триумф на безвремието, което успешно убива България в своите клещи. След това свикнахме на постоянното повтаряне на схеми, суджуци, поголовно избиване на животни, анонимни депутати от мнозинството, сривове на системите на сигурност, изчезването на Търговския регистър, смъртоносните магистрали…Това е сладостта на агонията – тя не е живот, но не е още смърт. Агонията е преходно състояние, което ни показва изчерпването на жизнените сили, бавен и мъчителен преход към небитието. Наскоро Валентин Вацев с лека тъга разказа, че е наблюдавал политическата смърт на един управленец, от първа ръка е виждал как той скъсква нишките си с реалността и започва да не разбира какво се случва край него. И диогностицира безпогрешно – абсолютно същите признаци ги виждаме у Бойко Борисов, а Бойко Борисов – това е ГЕРБ.

Константин Павлов го е казал по-поетично:

странен двойник:

вече си ТАМ,
а още си ТУКА.

Тези дни всеки, който има патологичния интерес да наблюдава ГЕРБ, вижда абсолютно същото. Те изживяват дни на интелектуална и политическа агония. Във втория ден на новия политически сезон те прибягнаха до отчаяни средства, за да скрият своята немощ в справянето с реалността – пуснаха Вежди Рашидов да се изживява като парламентарна реинкарнация на Антон Тодоров. Известният скулптор бе получил важна партийна задача – да се изправи на трибуната и да прочете една френетична декларация срещу БСП, пълна със заяждания на дребно, безсилна злоба, черни шегички и безсъвестни проклятия. Това обаче е действие с проблематичен характер. Вежди Рашидов има една-единствена тема в този живот и тя е…Вежди Рашидов. Заради това декларацията му се превърна в един безкраен списък за световния му принос като творец и за космическите му достижения като министър и всичко това съчетано с пристъпи на патологичен нарцисизъм. Душата на твореца била разтърсена, че Корнелия Нинова нарекла ГЕРБ “шайка крадци”. Няма да отричаме борбения характер на лявата лидерка, но в случая е трудно да не отбележим, че това не нейно умотворение. Нинова цитира и то цитира виден днешен гербаджийски шаман, автор на едноименен бестселър “Шайка”. И ако Рашидов е толкова разтърсен, потресен и огорчен, то той би трябвало да потърси сметка първо от Антон Тодоров, който възкреси тази дума и я наложи в политическия речник като безсмъртен синоним на ГЕРБ.

А какво, ако не шайка, е управление, което пуска ветеринарни копои да избиват невинни животни, които дори не бяха болни от чума. Какво, ако не шайка, е мнозинство, което с години се би по гърдите със своите магистрали и пътища, а при поредната кървава катастрофа започна панически да си търси алиби като изпечен рецидивист. Как да наречем бандата от политици, която управлява така некадърно и корпоративно, че затри Търговския регистър и никой не се пита все още какво ли изчезна по пътя към неговото възстановяване? Нима не можем да наречем “шайка” един корпоративен сбирток, чиято любима пиеска е “добро ченге – лошо ченге”: Бойко иска оставките на трима министри, а парламентарните матросовци веднага започват да стенат и да твърдят, че ще спасят поне единия от тях.

Управлението вече е влязло в цикъл на безкраен скандал. Всяко негово решение оттук-нататък ще предизвиква кризи на доверие. И заради това още по-смешно звучат уверенията на представителите на мнозинството, които като телевизионни номади обикалят от студио в студио, за да ни разказват, че властта е стабилна и нищо драматично не се е случило. Този отказ да видиш реалността е безпогрешен признак за политическа агония. Депутатите от ГЕРБ с дюдюкания и тропане по банките посрещнаха обвинението, че точно те са убили 17-те души край Своге, но и това е симптом за заболяването. Те са захапали властта от близо 10 години насам и са изхабени от корупция и безсмислие.

Между другото – има пряка аналогия между последните месеци на 2012 година и положението днес. Тогава мнозинството бе разтърсено от аферата “Дюни” (продадоха на безценица дюните край Несебър), а този скандал доказа на всички, че онези, които бяха дошли като окончателна смърт на старото, всъщност са едни безогледни търгаши, които разпределят алчно последните останали ценности в България. След това дойдоха високите сметки за ток, хората излязоха по улиците и Борисов побърза да хвърли оставка и да влезе в болница с високо кръвно, уплашен от развоя на събитията. Перманентният скандал е политически гърч. Той показва, че всяка следваща афера вече може да свали мнозинството, защото то няма нито морални, нито политически основания за своето съществуване. Те нека да се самоуспокояват, че всичко е нормално и че не са шайка. Хората отдавна не слушат какво им говорят тези нелепи костюмари.

ГЕРБ вече дори не могат да фокусират политическата си енергия и прибягването до Вежди ясно го доказва. Там, където трябваше да има поне някакъв анализ и признаване на грешки, имаше единствено самоопиянение и самохвалство. Вероятно в шайките това е механизъм за групова идентичност. Дано този метод да им е от полза в затвора.
Агонио сладка, беше казал Константин Павлов. Сега разбирам, че човек не бива да вярва сляпо на поезията. Агонията винаги е гадна и отвратителна. А и гъгнива, точно като Вежди Рашидов, докато се опитва да разчете това, което са му написали…