АНАЛИЗИ

Дебилите – основната движеща сила на съвременния капитализъм

Глобалният капитализъм си поставя много по-амбициозна задача от манипулация на съзнанието. Манипулацията на съзнанието все пак е точково мошеничество, единично подхлъзване. А днес става дума за глобално формиране на идеалния потребител, напълно лишен от рационално съзнание и научни знания за света…Капитализмът не може да съществува без експанзия. На глобалният бизнес са нужни нови и нови пазари. И тези пазари бяха намерени. Но не през морета и океани, (където вече всичко е опоскано), а в душите на хората. Капитализмът вече започна не да удовлетворява, а да създава все нови и нови потребности. И триумфално да ги удовлетворява. Така например, операторите на мобилни мрежи създадоха потребността непрекъснато да се говори по телефона, фармацевтичните корпорации – потребността постоянно да се гълтат хапчета, производителите на облекло – потребността да си сменяме дрехите ако не всеки ден, то задължително всеки сезон… Как изглежда идеалният потребител? Това е абсолютно невеж, жизнерадостен глупак, живеещ с елементарни емоции и жажда за новото. Хайде, да не го наричаме точно глупак, а по-деликатно – шестгодишно дете. Но ако на трийсет имаш психиката на шестгодишен – ти все едно си глупак, както и да деликатничим. Той има загладена, необезобразена от излишни мисли физиономия, обръсната с „Жилет“, белозъба усмивка, обработена със съответната паста за зъби. Той е бодър, позитивен, динамичен и винаги готов. Да потребява. Какво именно? Каквото му кажат – това. Нали затова е идеален потребител. Няма да тръгне да мрънка: „Ама за какво ми е нов айфон, при положение, че още не съм усвоил стария? Въобще не ми трябва“. Не, на него всичко трябва да му трябва. В момента, в който му дадат нова играчка, той трябва незабавно да захвърли старата. Трябва също постоянно да си хапва, изпитвайки „райско удоволствие“, като едновременно с това се бори с излишното тегло. И при това да не забелязва идиотизма на своето поведение. Длъжен е постоянно да бърбори по телефона, в изстъпление от икономичния тарифен план. Длъжен е (това се отнася по-скоро за жените) непрекъснато да брани своите близки от микроби, което въобще не се налага и даже е вредно. И главно, той трябва да вярва – да вярва на всичко, което му кажат, без да търси и да иска доказателства.

Професор Катасонов обича да задава на студентите следния въпрос: „Кой е основният ресурс на съвременната икономика?“. Отговорите са различни: петрол, пари, знания. И всичките – грешни. „Основният ресурс на съвременната икономика — тържествено провъзгласява професорът — това е глупакът. На него можеш да му пробуташ всичко“. Следва смях в залата.

Забавно, нали? Само че това не е шега, а „медицински факт“, както казва Остап Бендер. Моторът на съвременното развитие са невежеството и мракобесието.

Как се стигна дотук?

Човечеството достигна максимума на научно-техническата си мощ през 60-те години на ХХ век. След това нищо радикално в науката и техниката не се случи. Движеща сила на това развитие бе ракетно-ядрената надпревара. Символ и апотеоз на научно-техническата мощ бе излизането на човека в Космоса.

По онова време професията на учения бе най-модерната и престижна, брадатите физици бяха герои на книги и филми, тях обичаха момичетата, на тях подражаваха „юношите, размишляващи над битието“. Спомням си колко бе моден Космосът в моето детство – през 60-те години. Знаехме наизуст всички космонавти, аз дори издавах стенвестник със заглавия, от които много се гордеех: „Нов жалон на космическата ера – радиограма от далечна Венера“.

Имаше огромно търсене на инженери-физици, математици. Именно физикът бе в онези времена съвременната представа за „добро момче“. Всяка епоха ражда своя представа за герой на нашето време – тогава това бе ученият–физик. Най-добрите, най-умните постъпваха в математически училища, а после в някакъв математически или физичен институт. Очевидно, че за да стане един световен шампион, хиляди трябва да започнат да играят футбол в кварталният отбор. По същия начин, за да направи един световно откритие, милиарди трябва да застанат на старта: прилично да учат физика и математика, да бърчат чело над задачката в „Квант“, да се стремят към победа в районната олимпиада. И всички тези занятия трябва да са модни, уважавани, престижни. Както беше тогава. Да си умен беше на мода. В детството ми излизаше алманахът „Искам всичко да знам!“ (Хочу всё знать!) – там пишеха най-вече за наука и техника. И децата наистина искаха да знаят.

Някъде през 70-те години горивото на ракетата сякаш внезапно свърши и тя излезе в балистична орбита. Всичко уж вървеше като преди, но вървеше някак по инерция, душата на света излезе от тази сфера на живот. Напрежението от ракетно-ядрената надпревара започна да спада. Постепенно ядрените свръхдържави престанаха насериозно да се боят една от друга и да очакват ядрен удар. Страхът стана по-скоро ритуален: със съветската заплаха плашеха избирателите и конгресмените в Америка, а с „козните на империализма“ – в СССР. Макар че надпреварата във въоръжаването си продължаваше: големите проекти обикновено притежават колосална инерция, никога не спират изведнъж: ето, у нас, например, съветският начин на живот и досега не е изчезнал напълно. (Имам предвид както техническата инфраструктура, така и броделевските „всекидневни структури“).

Надпреварата във въоръжаването продължаваше, но не до степен, че министърът на отбраната на САЩ да се хвърли от прозореца с вик: „Руснаците идат!“. Надпреварата във въоръжаването с времето загуби своята пасионарност, от военна работа се превърна в бюрократична.

Започнаха да се понижават научно-техническите изисквания на правителствата към научните общности. Политическото ръководство вече не говореше на учените, както др. Берия на др. Корольов, докато седи в укритието на атомния полигон: „Ако това нещо не гръмне, ще ти откъсна главата!“.

Съответно и професията на учения, макар да си оставаше все така престижна, постепенно се превърна в една от многото професии, нищо повече.

Из аналите на историята на нашето семейство. Бащата и чичото на моят съпруг в началото на 50-те постъпват в институти: свекърът в Бауманския, а неговият брат – в МГИМО. Тогава онзи, който постъпвал в Бауманския, се считал от близките си за по-успешен и, така да се каже, по-печен, отколкото този, които постъпвал в МГИМО. Вече по мое време, през 70-те, скалата на престижа се обърна.

Проявлението на този нов дух се оказа знаменитото „разведряване“, под чийто знак преминаха 70-те години. Никой вече не вярваше сериозно във военната заплаха, не строеше бункери в двора и не се запасяваше с противогази. Тогавашните възторжени певци на Разведряването тръбяха, че това е същинският край на Втората световна война и истинският преход към мир. Напълно е възможно, в духовен и психологически смисъл наистина беше така.

Съответно и модата на науката, на естествено-техническото знание, на научния начин на мислене постепенно започна да залязва. Пък и науката не може да се развива от само себе си. Трябва да й се поставят задачи отвън. И в повечето случаи тези задачи са свързани с модернизирането на военната техника. От само себе си научната общност може да постигне само онова, което наричаме „задоволяване на собственото любопитство за държавна сметка“.

През 60-70-те години научният начин на мислене (т.е. вярата в познаваемостта на света, в експеримента и логическата му интерпретация) започна да отстъпва място на всякакъв род езотерически знания, мистика, източни учения. Рационализмът и свойственият за науката позитивизъм бяха сериозно разклатени. Още повече, че в Съветския Съюз тези неща бяха забранени, което само подклаждаше интереса към тях. Великият битописец на съветското общество Юрий Трифонов запечата този преход в своите „градски“ повести. Инженери, научни работници – все герои на неговите повести — изведнъж дружно попадат в плен на мистиката, езотериката, организират спиритически сеанси. На Запад по същото време се разпространи модата на будизма, йогата и прочее учения, далечни на рационализма и научният подход към действителността.

Това бе една от предпоставките за това, което се случи после. Имаше и други мощни предпоставки.

Животът стана по-хубав, по-весел

Някъде през 60-те години прогресивното човечество бе сполетяно от своеобразна беда.

Така например, през 60-70-те години във водещите капиталистически страни се случи нещо, което човечеството не бе познало досега, от времената на изгонването от рая. Това, че никой не го разтръби до ден днешен само потвърждава правилото, че както в личния си, така и в обществения живот, хората забелязват само незначителното, а голямото и същественото им убягва. Какво се случи ли?

Случи се страшното.

Задоволени бяха базовите материални потребности на преобладаващото мнозинство от населението.

Какво ще рече „базови“ ли? Това ще рече: естествените и разумните. Като потребността от достатъчна и здрава храна, от нормално, и даже нелишено от определена красота, облекло според сезона, от достатъчно просторно и хигиенично жилище. Семействата се сдобиха с автомобили, с битова техника.

Още през 50-те и 60-те години това беше американската мечта – мечта, в смисъл че не беше достъпна за всеки. През 50-те години в Англия даже се роди такава дума subtopia – съчетание от две думи – „suburb“ (предградие) и „utopia“: мечта за собствена къщичка в предградията, снабдена с всички съвремени удобства.

Преди няколко години блогърът Divov публикува интересен материал по тази тема. Това бе превод на откъс от спомени за живота в Англия, и по-специално в едно провинциално миньорско градче през 50-те и 60-те години. Та там, за цялото градче имало една (!!!) баня, всички тоалетни били на двора, съдържанието на нощните гърнета замръзвало до сутринта, майките перели в корито, плодове се купували само когато някой се разболеел, а цветя – когато умирал.

Та значи, в края на 60-те и началото на 70-те задоволителният житейски комфорт и обезпеченост станали достъпни за около две трети от населението. Вярно, с известни трудности, с хитрости – но достъпни. Тук, разбира се, говорим за „златния един милиард“.

Никога преди не е имало такова нещо в историята и в света! Дотогава бездността е норма на живот за простолюдието. Както и всекидневната жестока борба за къшея хляб. Така е било във всички – подчертавам всички! – страни в света. Достатъчно е да препрочетете под този ъгъл реалистическата литература от Юго и Дикенс до Ремарк и Драйзер, прочетете „Римските разкази“ за 50-те години на италианския писател Алберто Моравиа – и всичко ще ви стане ясно.

И ето, че всичко удивително се промени. Един обикновен, средностатистически гражданин получава прилично жилище, снабдено със съвременни удобства и битова техника, започва да се храни прилично, да си купува нови дрехи.

Случвало ми се е да разговарям с възрастни европейци, които помнят този тектоничен подем, този епохален преход, този … дори не знам как да го нарека, до такава степен е епохален. Помня, един италианец ми разказваше как след войната имал само една мечта: да изяде пълна чиния с обилно поляти с масло макарони. И ето, че към края на 60-те години този човек изведнъж открива, че „non mi manca niente“ — дословно „вече нищо не ми липсва“. А това е ужасно! Какво се получава? Човекът бута чинията и казва: „Благодаря, нахраних се“! А после какво?

С други думи, моделът на развитие, базиран върху удовлетворяването на нормалните потребности с изработените от хората пари, се изчерпа. Хората нямаха, а и не очакваха нарастване нито на наличните пари, нито на потребностите. Бизнесът можеше да расте само с прираста на населението, който също, за зла врага, започна да спада в развитите страни.

В „Юноша“ Достоевски пророкува. Ще се наяде човек и ще попита: а после какво? Дай му смисъл на живота. Или други някакви цели.

Но в реалността не човекът попита. Изпревариха го. Изпревари го глобалният бизнес. Той първи попита „Какво после?“ и първи намери отговор.

Капитализмът не може да съществува без експанзия. На глобалният бизнес са нужни нови и нови пазари. И тези пазари бяха намерени. Но не през морета и океани, (където вече всичко е опоскано), а В ДУШИТЕ НА ХОРАТА.

Капитализмът вече започна не да удовлетворява, а да създава все нови и нови потребности. И триумфално да ги удовлетворява. Така например, операторите на мобилни мрежи създадоха потребността непрекъснато да се говори по телефона, фармацевтичните корпорации – потребността постоянно да се гълтат хапчета, производителите на облекло – потребността да си сменяме дрехите ако не всеки ден, то задължително всеки сезон.

Започнаха също да създават нови опасности – и да ни защитават от тях с помощта на съответните стоки. Защитават ни от всичко: от пърхот, от микроби в тоалетната, от вредните лъчения на мобилните телефони. Като специалист по маркетинг мога да кажа, че на руския пазар най-добре върви моделът „предотвратяване на опасността“.

На преден план излезе маркетингът. Какво е маркетингът? В същността си това е учение как да продадеш ненужното. Тоест, как да направиш така, че излишното да изглежда като нужно, така че хората да си го купят. Защо по-рано, през ХIХ век, да речем, не е имало маркетинг? Просто защото тогава са се произвеждали необходими стоки и са се удовлетворявали реални потребности. Едва когато става нужда да се измислят фалшиви потребности – тогава се появява маркетингът. Подобна е ролята на тоталната реклама.

Маркетолозите често изтъкват с професионална гордост: ние не удовлетворяваме потребности – ние ги създаваме. И това наистина е така.

За да купуват хората всичко, което им попадне, бяха отменени разумните доводи. Тъй като става дума за натрапени и лъжливи потребности – рационалното им обсъждане е опасно. Много лесно може да лъсне лъжата и да стане ясно, че това, за което ви говорят, не съществува в природата и няма как да съществува според законите на природата. Налагането на потребности се случва на чисто емоционално ниво. Рекламата се цели в емоциите – по-ниският пласт на психиката, отколкото разумът. По-ниско от емоциите са само инстинктите. Днес рекламата си прицелва все повече в тях.

За да върви процесът по-бодро, трябва да се отстранят препятствия като рационалното съзнание, способността за критично мислене и научните знания, разпространени сред масите. Още по-добре, че тези способности и знания бяха разклатени още на предишния етап. Всички те пречат на глобалната експанзия на капитализма! Пречат за продажбата на купища ненужни и безполезни вещи.

Въобще, днес няма нужда да се прибягва до критично и рационално мислене. Не е модно, не е съвременно, не е trendy. С.Г. Кара-Мурза постоянно говори за манипулация на съзнанието (впрочем, едноименната книжка му донесе голяма известност). Това не е съвсем така. Глобалният капитализъм си поставя много по-амбициозна задача от манипулация на съзнанието. Манипулацията на съзнанието все пак е точково мошеничество, единично подхлъзване. А днес става дума за глобално формиране на идеалния потребител, напълно лишен от рационално съзнание и научни знания за света. Известният философ Александър Зиновиев вярно е казал, че идеалният потребител е като тръба, от единия край на която тъпчат стоки, а от другият те със свистене изхвърчат на боклука.

Как изглежда идеалният потребител? Това е абсолютно невеж, жизнерадостен глупак, живеещ с елементарни емоции и жажда за нови продукти. Хайде, да не го наричаме точно глупак, а по-деликатно – шестгодишно дете. Но ако на трийсет имаш психиката на шестгодишен – ти все едно си глупак, както и да деликатничим. Той има загладена, необезобразена от излишни мисли физиономия, обръсната с „Жилет“, белозъба усмивка, обработена със съответната паста за зъби. Той е бодър, позитивен, динамичен и винаги готов. Да потребява. Какво именно? Каквото му кажат – това. Нали затова е идеален потребител. Няма да тръгне да мрънка: „Ама за какво ми е нов айфон, при положение, че още не съм усвоил стария? Въобще не ми трябва“. Не, на него всичко трябва да му трябва. В момента, в който му дадат нова играчка, той трябва незабавно да захвърли старата.

Трябва също постоянно да си хапва, изпитвайки „райско удоволствие“, като едновременно с това се бори с излишното тегло. И при това да не забелязва идиотизма на своето поведение. Длъжен е постоянно да бърбори по телефона, в изстъпление от икономичния тарифен план. Длъжен е (това се отнася по-скоро за жените) непрекъснато да брани своите близки от микроби, което въобще не се налага и даже е вредно. И главно, той трябва да вярва – да вярва на всичко, което му кажат, без да търси и да иска доказателства.

Въобще, самият феномен на рационалното доказателство, който някога бе голямо достижение на античната цивилизация и оттогава е неразривно свързан с мислещото човечество, постепенно гасне и изчезва пред очите ни. Хората вече нямат нужда от него.

Медиите – виртуалният „остров на глупците“

За възпитаването на позитивния хедонист, на идеалния потребител, който непрекъснато си доставя радост с нови покупки, дебелее и в същото време активно слабее, без да забележи нелепостта на своето поведение, е необходима всекидневна целенасочена работа по оглупяване на масите.

Основна роля тук играе телевизията като най-гледана медия, но не само.

Потреблението на, да не казваме „духовен“, но „виртуален“ продукт, трябва непрекъснато да радва или, във всеки случай, да не огорчава с трудност, непонятност, сложност. Всичко трябва да е радостно и позитивно. Всяка информация за каквото и да било трябва да се свежда до ниво дъвка. Така например, всички велики люде трябва да бъдат представени като обект на долнопробни клюки, прости и глуповати като самите зрители, и даже не като зрителите, а като онези идеални потребители, в които зрителите трябва да бъдат превърнати. Потребителят никога не бива да си казва: „Това не го разбирам“ или „В това не съм компетентен“. Това би било толкова огорчаващо и непозитивно.

Някога М. Горки писа, че има два типа подход към създаването на литература и преса за народа. Буржоазният подход се опитва да принизи текста до нивото на читателя, докато съветският – да издигне читателя до нивото на литературата. Съветските писатели и журналисти, смятал Горки, са длъжни да издигат читателя до нивото на разбиране на истинската литература и въобще на сериозните текстове. Съвременните медии не просто слизат до нивото на читателя, ами активно го дърпат надолу.

Напоследък все по-често се появяват книжки с картинки, но не за тригодишни, както бе досега, а за възрастни. Сполучлив пример е последното издание на най-новата история на СССР и Русия в картинки, дело на телевизионния водещ Парфьонов.

Всъщност, съвременните медии са виртуалният „Остров на глупците“, описан така блестящо от Н. Носов в „Незнайко на Луната“. Струва ми се, че в тази сатира авторът се издига до суифтовски висоти. За тези, които са забравили, ще припомня за какво става дума в този забележителен текст. На един остров събират бездомни хлапета. Там непрекъснато ги развличат, прожектират им криминални и анимационни филми, возят ги на въртележки и пр. атракциони. След известно време, вдишвайки отровния въздух на острова, нормалните дребосъчета се превръщат в овни, които стрижат, за да печелят от продажбата на вълна.

Е, днешните медии редовно доставят на поръчителите овце за стригане.

Поръчителите в тесен смисъл – това са рекламодателите, а поръчителите в по-широк смисъл – това е глобалният бизнес, който се нуждае от големи контингенти потребители. Както едно време съветската преса имаше за цел комунистическото възпитание на трудещите се, така днешните медии имат за цел възпитанието на идеалните потребители. Само напълно оглупени граждани са способни да смятат за цел на живота си непрекъснатата смяна на телефони или непрекъснатото харчене на пари за радващи окото дрънкулки. Затова гражданите трябва да бъдат доведени до надлежното състояние, сиреч до пълно оглупяване.

Оглупяването започва още от училището, от детските списания с комикси, които могат да се купят навсякъде, докато по-разумните списания са само с абонамент и никъде не се рекламират. Самата аз бях изненадана, когато научих, че все още излизат вестниците и списанията от нашето детство „Пионерска правда“ и „Пионер“. Само че те не се разпространяват, учениците не знаят за тях, те са нещо като нелегалния вестник „Искра“. Тези издания (качеството на които също не е идеално, но поне е прилично) ги няма нито в училищните библиотеки, нито в будките, въобще ги няма в продажба. В резултат, повечето деца четат само фентъзи, което ги подготвя за възприемането на гламурната преса, дамските и детективски романи и т.н.

Резултатът от тази целенасочена политика е невъзможността и немислимостта за сериозна дискусия в медиите, въобще за сериозно обсъждане на каквото и да било. Дори и да се направи опит за подобно обсъждане, то ще остане неразбрано и неподкрепено от публиката. Американските специалисти са установили, че средностатистическият американски зрител не е способен да възприеме и проследи обсъждането на коя да е тема повече от три минути; след това губи нишката на разговора и се отвлича. За нашата аудитория няма данни. Да направим ласкателното за нашето патриотично чувство предположение, че нашите са два пъти по-умни. Тогава те могат да слушат не три, а шест минути, например. И какво от това? За какво сериозно обсъждане може въобще да става дума?

Характерно е, че даже хора с формално високо образование (т.е. имащи дипломи) не усещат необходимост от рационални доказателства на каквото и да било твърдение. Не им трябват ни факти, ни логика, стигат им шаманските викове от рода на широко разпространения напоследък универсален способ за аргументация: „Това е така!“

По време на занятията ми с продавачи на директни продажби (практически всички с висше образование, получено още в съветско време – учители, инженери, икономисти, лекари) аз многократно се убедих, че на хората не им трябва аргументация. Тя е губи-време и излишно утежнява изказването. Аргументираното изказване се възприема като досадно. “Казвате как е и край”. Много по-добре от всякакви аргументи се възприемат така наречените от Русо “емоционални крясъци”, приписвани на доисторическите диваци.

Навикът да се зяпат любимите водещи формира представата (може би дори несъзнателно), че не е важно какво се говори, а кой го казва. Стига да го казва уважаван, любим, симпатичен човек – значи е истина, “пийпълът схваща”. Хората искат “говорящи глави” по телевизора, възприемането на какъвто и да било печатен текст ги затруднява. Неслучайно много мои читатели предпочитат да гледат изказванията ми на видеозаписи, въпреки че много по-лесно е (от традиционна гледна точка) да ги прочетат.

Какво се учи в училище?

В простотата си министър Фурсенко се изпусна, че целта на образованието е възпитаването на културен потребител. И съвременното училище – както средно, така и висше – постепенно да се доближават до тази цел. Не веднага, но натам вървят.

На какво ни учат днес? Как да се държим в социума, как да се впишем в колектива, как да направим видеопрезентация или да напишем CV. А физиката и химията – те са досада, съветщина, отживелица.

До неотдавна на шосето на Ентусиастите висеше билборд, изобразяващ симпатична „молекула на среброто“, съдържаща се вече не помня в какво – струва ми се, в дезодорант срещу изпотяване. Идиотизмът на тази реклама сред служителите на моята компания забеляза само една възрастна жена – инженер-химик с дореволюционна професия. После билбордът беше свален.

Учат ни, че не е нужно нищо да знаем, в смисъл такъв – да си обременяваме ума. Всичко може да се види в Гугъл. Това е много продуктивна гледна точка. Ако човек нищо не знае, може да му се пробута всичко. А празната глава е идеална, за да бъде натъпкана с подробности за тарифни планове или за свойствата на различните видове тоалетна хартия.

В това отношение бяха постигнати огромни успехи. От време на време ми се случва да разговарям с млади хора, които постъпват на работа при нас. Те се държат прилично, изглеждат спретнато, усвоили са навиците на селф-промоушъна (саморекламата), но въпреки това са пълни диваци: нямат представа ни за историята, ни за географията, ни за базовите закони на природата. При нас, например, работеше една учителка по история, която не знаеше какво е това „болшевики“.

Защо да си пълниш главата с глупости? Сега са нужни съвсем други знания. Веднъж си направих тест в интернет за това доколко съм запозната с разните модни неща, присъщи, според авторите, на средната класа. Провалих се, разбира се. А отговорът, който получих, гласеше: странно, че въобще имате компютър и интернет, за да проведете този тест.

Тъкмо за формирането на този род познания са пригодени съвременните учебни заведения и съвременните образователни технологии.

Мракобесието и невежеството са последното убежище на съвременния капитализъм. И това не е просто някакъв дефект на съвременното общество – това е неговият най-важен компонент. Без това съвременният пазар не може да съществува.

Възниква логичният въпрос: кой тогава ще създава новите стоки за „пробутване“ на идеалните потребители? И кой ще води човешкото стадо, кои ще са пастирите? Очевидно идеалните потребители не стават за тази цел. В днешните Съединени щати тази роля играят емигрантите от Третия свят и от бившия СССР. Как ще бъде занапред, е трудно да се каже. Съвременният капитализъм, и въобще съвременната западна цивилизация не гледа напред, главното за нея е днешната експанзия. А тя се постига чрез тотална дебилизация на населението. Защото това днес е основният ресурс.

АНАЛИЗИ

Светът още не е готов за нова Ялта

Проф. Андрей Фурсов: Светът още не е готов за нова Ялта.

Историкът Андрей Фурсов поставя под съмнение една от най-популярните геополитически тези през последните години – че светът вече е навлязъл в нова епоха и предстои “Ялта-2”. Според него международната система все още не е достигнала онова равновесие, което позволява големите сили да договорят ново разпределение на влиянието. Разговорът постепенно преминава през войната в Украйна, конфликта с Иран, отношенията между Русия, Китай и САЩ и устойчивостта на западния модел на власт.

Ялта не се повтори, защото светът още няма равностойни сили

В последните две години понятието „Ялта-2“ започна да се използва почти като готово обяснение за всяка среща между лидерите на големите държави. Достатъчно беше да се появи информация за възможен разговор между Доналд Тръмп, Владимир Путин и Си Дзинпин, за да се заговори за ново подреждане на света. В политическите коментари постепенно се наложи впечатлението, че настоящата международна система вече е изчерпана и остава единствено нейното формално заменяне с нова конструкция. Именно срещу тази привидна очевидност възразява Андрей Фурсов още в първите минути на интервюто. Според него аналогията с Ялтенската конференция от 1945 г. изглежда привлекателна, но пропуска най-важното условие, направило възможно историческото споразумение между Рузвелт, Сталин и Чърчил.

През февруари 1945 г. трите държави не просто представляват най-големите военни сили на планетата. Те вече са победители във война, чийто изход практически е предрешен. Всяка от тях контролира огромни армии, индустриални мощности и политически пространства, без които следвоенното устройство е немислимо. Между тях съществуват сериозни противоречия, но всички имат общ противник и общ интерес да предотвратят незабавно възникване на нов глобален конфликт. Именно това позволява компромиси, които днес често изглеждат невъзможни.

Фурсов поставя въпроса по различен начин. Според него сегашният свят не разполага с три съизмерими центъра на сила. Русия безспорно възстанови значителна част от военния си потенциал след кризата през деветдесетте години. Китай се превърна във втората икономика в света и постепенно навлиза във високите технологии, корабостроенето, автомобилната индустрия и производството на полупроводници. Това обаче не означава автоматично, че двете държави вече могат да заменят инфраструктурата на американската глобална мощ. Именно тук, според него, се крие причината очакваната „нова Ялта“ да не се състоя.

Тази оценка заслужава внимание не защото непременно е окончателно вярна, а защото връща разговора към измерими показатели вместо към политически лозунги. Международното влияние не се определя единствено от размера на армията или броя на ядрените бойни глави. То се определя и от способността една държава да поддържа съюзнически системи, глобални финансови механизми, логистични вериги, технологични стандарти и международни институции, които останалите са принудени да използват ежедневно.

Достатъчно е да се проследи как функционира световната икономика. По-голямата част от международните разплащания продължават да преминават през долара. Значителна част от световното корабоплаване се застрахова чрез западни финансови механизми. Най-големите инвестиционни фондове остават американски. Водещите рейтингови агенции, голяма част от цифровата инфраструктура, облачните услуги и глобалните платежни системи също се намират под западен контрол. Това не означава, че този модел не може да бъде променен. Означава единствено, че подобна промяна изисква време, ресурси и изграждане на алтернативна инфраструктура, а не само политически декларации.

В този контекст Фурсов използва примера с конфликта около Иран. Според неговата оценка Вашингтон не е постигнал всички цели, които вероятно си е поставял. Той дори допуска, че операцията може да се окаже политически неуспешна за администрацията на Доналд Тръмп. Наред с това обаче отбелязва нещо, което според него има по-голямо значение. Въпреки острото напрежение нито Русия, нито Китай предприемат пряка военна намеса в защита на Техеран.

Според Фурсов именно това показва, че американската система за възпиране продължава да действа, макар и вече с по-малка ефективност.

Тук започва една от най-интересните линии в разговора. През последните години почти всяко международно събитие беше обявявано за окончателно доказателство, че американската хегемония е приключила. Изтеглянето от Афганистан, санкционната война с Русия, разширяването на БРИКС, кризите в Червено море, войната в Украйна и напрежението около Иран последователно бяха представяни като решаващи повратни точки. Ако обаче се разгледат конкретните механизми на международната система, картината изглежда значително по-сложна. Влиянието на една сила рядко изчезва внезапно. Обикновено първо започват да отслабват отделните елементи, докато останалите продължават да функционират още години наред.

Историята предлага достатъчно подобни примери. Британската империя започва да губи икономическото си превъзходство още в края на XIX век, но финансовото влияние на Лондон остава огромно десетилетия след това. Съветският съюз изпитва сериозни икономически затруднения още през седемдесетте години, но военният му потенциал продължава да определя глобалния баланс чак до самия край на Студената война. Подобни процеси никога не се развиват едновременно. Военната мощ, финансовото влияние, технологичното лидерство и политическите съюзи рядко отслабват с еднаква скорост.

Именно затова сравнението с Ялта изглежда прибързано. Големите международни договорености не възникват в момент, когато всички участници спорят кой е по-силен. Те възникват тогава, когато приблизителното съотношение на силите вече е достатъчно ясно и всяка страна разбира границите на собствените си възможности. Засега подобна яснота липсва. Русия продължава военните действия в Украйна. Китай ускорява икономическата си трансформация и разширява присъствието си в Азия, Африка и Латинска Америка. Съединените щати също преструктурират производството си, увеличават инвестициите във военната индустрия и се стремят да ограничат технологичния достъп на Пекин до най-съвременно оборудване. При такава динамика едва ли някой би поел риска да фиксира ново световно статукво, което след няколко години може отново да бъде поставено под въпрос.

Войната в Украйна не е само украинска война

След като отхвърля възможността за „Ялта-2“, Андрей Фурсов преминава към темата, която според него най-ясно показва реалното съотношение на силите – войната в Украйна. Тук той прави разграничение, което присъства в много руски анализи, но в неговия прочит получава по-широк исторически смисъл. Според него Русия не воюва единствено срещу Украйна, а срещу значително по-мащабна система, в която Киев изпълнява ролята на основен военен инструмент, докато ресурсите, технологиите, финансовата подкрепа и значителна част от разузнавателната информация идват от западните държави.

Подобна оценка трудно може да бъде разглеждана само като политическа декларация. От началото на конфликта десетки милиарди долари военна помощ бяха одобрени от Конгреса на САЩ, Европейският съюз създаде многогодишни финансови механизми за подпомагане на Киев, а отделни държави от НАТО предоставиха системи за противовъздушна отбрана, артилерия, бронетехника, далекобойни ракети и обучение на украински военнослужещи. Това са официално обявени решения, които могат да бъдат проверени в публичните документи на съответните институции. Спорът не е дали тази подкрепа съществува, а как тя променя характера на самата война.

Именно тук анализът на Фурсов заслужава по-внимателен прочит. Ако една държава получава външно финансиране, въоръжение, сателитна информация, комуникационни технологии и постоянна логистична поддръжка, конфликтът престава да бъде само двустранен. Това не означава, че Украйна няма собствен политически дневен ред или собствено военно командване. Означава, че способността ѝ да води продължителна война е пряко свързана с индустриалния, финансовия и технологичния капацитет на държавите, които стоят зад нея.

Тук разговорът постепенно се измества от фронтовата линия към икономиката. Всяка продължителна война неизбежно се превръща в изпитание за производството. Танковете могат да бъдат унищожени. Боеприпасите могат да бъдат изразходвани. Ракетите могат да бъдат изстреляни само веднъж. След това всичко започва отново – в заводите за стомана, в химическите предприятия, в производството на барут, електроника, оптика, лагери, дизелови двигатели и специални сплави. Именно затова през последните две години Съединените щати, Германия, Франция, Полша и още редица европейски държави започнаха програми за разширяване на производството на боеприпаси и военно оборудване. Подобни процеси протичат и в Русия. Те рядко попадат в центъра на телевизионните репортажи, но именно там се решава способността една армия да продължи войната след първоначалния удар.

Фурсов използва още една силна формулировка, когато коментира т.нар. „центрове за вземане на решения“. Според него подобни центрове не трябва да се търсят единствено в Киев, Лондон или Вашингтон. В неговата интерпретация значителна част от стратегическите решения се формират в по-широки политически и финансови среди, които не съвпадат непременно с официалните държавни институции. Това е една от най-спорните части на разговора, защото навлиза в територия, където разграничението между проверими факти и политическа интерпретация става особено важно. Самият Фурсов говори за глобални елити, които според него не са напълно единни, но оказват влияние върху решенията на отделните държави. Подобна теза не може да бъде независимо потвърдена в начина, по който е представена в интервюто, но тя показва през каква аналитична рамка авторът разглежда международните отношения.

Именно тук възниква въпросът, който остава отворен и след края на разговора. Ако международната система действително се управлява от толкова сложна мрежа от държавни и недържавни центрове на влияние, възможно ли е изобщо да се повтори моделът от Ялта, при който трима лидери подписват документ и поставят началото на нов световен ред? Историческият опит по-скоро подсказва обратното. Днешният свят изглежда значително по-фрагментиран, икономически по-взаимозависим и политически по-малко предвидим, отколкото през 1945 година. Именно затова въпросът дали нова „Ялта“ е възможна остава далеч по-сложен, отколкото изглежда в ежедневния политически дебат.

Офшорната система, британската стратегия и невидимата финансова архитектура

След анализа на войната в Украйна Андрей Фурсов насочва разговора към тема, която на пръв поглед изглежда далеч от бойните действия, но според него има пряка връзка с разпределението на световната власт. Това е историята на офшорната финансова система и мястото на Великобритания в нейното изграждане. Именно тук интервюто преминава от текущата политика към по-дълга историческа перспектива, като поставя въпроса дали истинската сила на Запада не произтича толкова от военните съюзи, колкото от способността му да организира международните финансови потоци.

Фурсов свързва началото на този процес със Суецката криза от 1956 г. В неговия прочит именно тогава става ясно, че класическата Британска империя повече не може да бъде възстановена в предишния ѝ вид. Лондон губи възможността самостоятелно да определя политиката си в ключови международни конфликти, а тежестта постепенно се измества към Вашингтон. Историческите факти действително показват, че кризата около Суецкия канал бележи рязко отслабване на британското глобално влияние. Под натиска на Съединените щати и Съветския съюз британското правителство е принудено да прекрати военната операция срещу Египет. За мнозина историци именно това е моментът, в който става окончателно ясно, че следвоенният международен ред вече няма да бъде управляван по модела на старата колониална система.

Фурсов обаче предлага различен прочит на последвалите събития. Според него британските политически и финансови среди не приемат случилото се като окончателно поражение, а започват да търсят нов инструмент за запазване на влиянието си. В интервюто той посочва офшорните финансови центрове като основен елемент от тази стратегия. Тук е важно да се направи разграничение между исторически установените факти и неговата интерпретация. Безспорно е, че през втората половина на XX век Великобритания, заедно със зависимите от Короната територии и редица отвъдморски юрисдикции, изгражда една от най-големите мрежи от офшорни финансови центрове в света. Дали това представлява предварително планиран геополитически проект е предмет на продължаващи научни и политически спорове.

Интересен е и начинът, по който Фурсов описва появата на пазара на евродолари. Според него решаваща роля изиграват финансовите операции, при които съветски доларови активи започват да се прехвърлят извън територията на Съединените щати. Историческите изследвания действително приемат, че през края на петдесетте години пазарът на евродолари започва бързо да се развива в Лондон, превръщайки британската столица в един от най-важните световни финансови центрове. Причините обаче са значително по-комплексни и включват американското банково регулиране, международната търговия, движението на капитали и ролята на лондонските банки.

Тук разговорът придобива особено интересен характер. Вместо да разглежда офшорните юрисдикции единствено като средство за избягване на данъци, Фурсов ги представя като инструмент за създаване на нов тип глобална икономическа власт. Това е теза, която не е нова. През последните две десетилетия множество западни икономисти, разследващи журналисти и международни организации публикуваха анализи за ролята на офшорните центрове в движението на капитали, оптимизацията на корпоративното облагане и прикриването на собственост. Разликата е, че Фурсов поставя тези процеси в по-широка геополитическа рамка и ги разглежда като част от трансформацията на британското влияние след края на колониалната епоха.

Особено внимание заслужава и оценката му за отношенията между Великобритания и Китай. В интервюто той твърди, че британските елити още през втората половина на XX век започват да разглеждат Китай като бъдещ ключов елемент в преструктурирането на световната икономика. Тази теза е значително по-трудна за доказване в категоричния вид, в който е представена. Безспорно е, че още преди реформите на Дън Сяопин Хонконг играе ролята на важен финансов и търговски мост към китайската икономика. Също така е известно, че след началото на китайските пазарни реформи британски, американски и други западни компании участват активно в инвестиционните процеси. Дали това представлява предварително изграден стратегически проект, остава въпрос, по който липсва единно становище.

Тук се появява и една особеност, характерна за целия анализ на Фурсов. Той рядко разглежда отделните исторически събития като резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Почти винаги търси по-дълбоки структури, които според него осигуряват приемственост между различните епохи. Именно тази перспектива прави интервюто интересно дори когато отделните му изводи могат да бъдат оспорени. Вместо да следва ежедневния политически цикъл, разговорът непрекъснато се връща към въпроса как се създават устойчивите механизми на влияние и защо те често остават незабелязани, докато общественото внимание е насочено към избори, дипломатически срещи или военни операции.

Това постепенно подготвя следващата тема в разговора – въпроса защо, според Фурсов, западните държави успяват толкова дълго да съхраняват своята устойчивост. Отговорът му вече не е свързан нито с армията, нито с финансите, а с институциите и начина, по който функционират самите общества.

Институциите, властта и защо Западът остава по-устойчив, отколкото изглежда

Една от най-интересните части на разговора започва тогава, когато Андрей Фурсов напуска полето на геополитиката и преминава към въпроса как функционират самите държави. Според него именно тук се крие причината Западът толкова дълго да запазва водещите си позиции. Не защото разполага с повече природни ресурси или с по-многобройни армии, а защото през последните три столетия изгражда система от институции, способна да възпроизвежда властта независимо от смяната на отделните политически лидери.

Това е теза, която заслужава внимание, защото се различава от широко разпространеното обяснение, че всичко зависи единствено от икономическата мощ. Икономиката безспорно има огромно значение, но сама по себе си не гарантира устойчивост. Историята познава достатъчно държави с впечатляващ индустриален потенциал, които за сравнително кратко време губят международното си влияние. Причината обикновено не е в липсата на ресурси, а в отслабването на институциите, които трябва да управляват тези ресурси.

Фурсов противопоставя западния модел на руската историческа традиция. В неговата интерпретация руската държава винаги е разчитала повече на силната централна власт, отколкото на устойчиви институции със собствена автономия. Именно затова, според него, периодите на стабилност често се редуват с периоди на рязка дезорганизация. Това е историческа оценка, която може да бъде предмет на спор, но трудно може да се отрече, че руската политическа система многократно е преминавала през подобни цикли – от реформите на Петър I, през революциите от 1917 г., до разпадането на Съветския съюз.

Интересното е, че Фурсов не представя западните институции като безупречни. Напротив. Той ги определя като механизъм за постоянен контрол върху обществото. В неговия прочит именно разделението на властите, независимата съдебна система, административният апарат, финансовите регулатори, университетите, медиите и корпоративните структури образуват сложна мрежа, която трудно позволява рязка промяна на политическия курс. Това не означава, че отделните правителства не могат да бъдат сменяни. Означава, че самата система продължава да функционира почти независимо от персоналните промени на върха.

Тази постановка заслужава по-широк коментар. В последните години в Европа и Съединените щати често се говори за политическа криза, за нарастващо обществено недоволство и за спад в доверието към институциите. Всичко това е вярно и се потвърждава от множество социологически изследвания. В същото време обаче административният апарат, финансовата система, съдилищата, данъчните администрации, университетите и местното самоуправление продължават да изпълняват функциите си. Именно тази приемственост обяснява защо дори след тежки политически конфликти западните държави успяват сравнително бързо да възстановят нормалното функциониране на управлението.

Фурсов прави още едно наблюдение, което също заслужава внимание. Според него в западните общества контролът постепенно се превръща във вътрешно поведение, а не само във външна принуда. С други думи, значителна част от социалните правила се спазват не защото някой постоянно упражнява натиск, а защото самите граждани ги възприемат като естествена норма. Тази идея не е нова. Подобни анализи могат да бъдат открити още при Мишел Фуко и редица съвременни социолози, които разглеждат модерната държава като система, в която общественият контрол все по-често се осъществява чрез институции, образование, професионални стандарти и социални очаквания, а не единствено чрез принуда.

Разбира се, подобен модел има и своите слабости. Последните години показаха, че прекомерната институционализация понякога затруднява бързото вземане на решения. Европейският съюз неведнъж демонстрира колко трудно постига единодушие по стратегически въпроси. Процедурите осигуряват стабилност, но често намаляват скоростта на реакцията. Това пролича както по време на пандемията, така и при енергийната криза, последвала войната в Украйна. Следователно институционалната устойчивост не е равнозначна на политическа ефективност.

Именно тук анализът на Фурсов придобива по-балансирано звучене, отколкото често му се приписва. Макар да критикува западния модел, той признава, че тази система е изключително трудно преодолима именно защото е изграждана столетия наред. От неговата гледна точка голямото предизвикателство пред Русия, Китай и останалите нововъзникващи центрове на влияние не е просто да увеличат икономическите си показатели или военните си бюджети. Много по-трудната задача е да изградят собствени устойчиви институционални модели, които да бъдат достатъчно привлекателни и за останалата част от света.

Така разговорът постепенно достига до последния голям въпрос – ако старата система все още не е разрушена, а новата все още не е изградена, какво всъщност може да се случи през следващото десетилетие? Именно върху тази перспектива Фурсов концентрира финалната част на интервюто, когато говори за промените, които според него ще определят развитието на света през 30-те години на XXI век.

2030-те години няма да променят света сами – те само ще покажат кой е подготвен

В заключителната част на разговора Андрей Фурсов не предлага конкретен сценарий за развитието на международната система. Въпреки заглавието на интервюто той не твърди, че през 30-те години на XXI век непременно ще настъпи окончателно преразпределение на световната власт. По-скоро разглежда това десетилетие като период, в който ще стане ясно кои държави са успели да се адаптират към натрупаните промени и кои ще продължат да живеят с политически и икономически модели, създадени за един свят, който вече постепенно изчезва.

Всъщност това е и най-важният извод от целия разговор. През последните години международният дебат често се свежда до въпроса кой печели и кой губи. Реалността изглежда значително по-сложна. Нито Съединените щати демонстрират онова безспорно превъзходство, което притежаваха след разпадането на Съветския съюз, нито Китай и Русия вече разполагат с достатъчно ресурси, за да наложат собствен модел на глобално управление. Светът навлиза в продължителен период, в който няколко големи центъра на влияние едновременно ще се опитват да запазят собствените си позиции и да разширят възможностите си там, където противникът започва да губи инициативата.

Именно затова вниманието постепенно се измества от шумните политически декларации към далеч по-прозаични показатели. Колко стомана произвежда една икономика. Колко инженери подготвя. С какъв капацитет разполагат предприятията за електроника, машиностроене и химическа промишленост. Доколко енергетиката осигурява предвидими цени за индустрията. Какви са възможностите за финансиране на научните изследвания. Това са процеси, които рядко попадат на първите страници, но именно те определят способността на една държава да поддържа военна, технологична и икономическа конкуренция в продължение на десетилетия.

В този смисъл интервюто на Фурсов може да бъде прочетено и като предупреждение срещу прибързаните геополитически прогнози. Историята рядко се движи по права линия. Големите сили почти никога не изчезват внезапно, както и новите центрове на влияние не се появяват изведнъж. Преходите обикновено продължават десетилетия и през това време отделните държави едновременно печелят в едни направления и губят в други. Военните успехи невинаги се превръщат в икономически преимущества. Финансовото влияние невинаги гарантира политическо лидерство. Демографската мощ сама по себе си също не осигурява стратегическо превъзходство.

Точно поради това въпросът дали ще има нова „Ялта“ засега изглежда преждевременен. Историческите аналогии са полезни, когато помагат да разберем логиката на процесите, но стават подвеждащи, когато започнат да заменят самия анализ. Светът през 2026 година няма общ победител, няма общ победен и няма онова относително равновесие, което позволява трайно преразпределение на сферите на влияние. Международната система продължава да се променя под въздействието на войните, технологичната конкуренция, демографските тенденции, финансовите пазари и енергетиката.

Именно взаимодействието между тези фактори ще определя политическата среда през следващите години, а не един-единствен дипломатически форум или среща на върха.

Това прави разговора с Андрей Фурсов интересен дори за читател, който не споделя всички негови оценки. Най-силната страна на интервюто не е в категоричните изводи, а в опита да разглежда международните процеси като част от по-дълга историческа последователност. Някои от неговите интерпретации безспорно ще предизвикат възражения. Други остават трудно проверими и следва да бъдат възприемани именно като лични оценки на автора. Но поставеният в началото въпрос продължава да звучи актуално. Ако светът действително навлиза в нова епоха, първите признаци няма да бъдат открити в политическите декларации, а в постепенното пренареждане на икономическите, технологичните и институционалните основи, върху които се изгражда международният ред.

Светът още не е избрал своя нов ред

Разговорът с Андрей Фурсов не предлага универсална формула за обяснение на случващото се. Тъкмо обратното – той напомня колко рисковано е светът да бъде описван чрез готови схеми и окончателни присъди. В интервюто присъстват оценки, които могат да бъдат оспорени, както и исторически интерпретации, по които едва ли ще се постигне академично съгласие. Това обаче не отменя основния въпрос, който преминава през целия разговор – дали сме свидетели на раждането на нов международен ред или само на продължителното разпадане на стария.

Засега фактите сочат по-скоро второто. Американската мощ вече не изглежда безусловна, но продължава да се опира на финансова, технологична и институционална система, изграждана десетилетия наред. Китай увеличава икономическото и политическото си влияние, но все още избягва пряка конфронтация, която би поставила под риск собственото му развитие. Русия демонстрира способност да устоява на продължителен военен и санкционен натиск, но и тя е изправена пред необходимостта да адаптира икономиката и индустрията си към една значително по-дълга конкуренция, отколкото мнозина предполагаха в началото на конфликта.

Може би именно тук е най-полезната част от анализа на Фурсов. Вместо да търси решаващото събитие, което ще промени света за една нощ, той насочва вниманието към процесите, които се натрупват бавно и почти незабележимо – производството, финансите, технологиите, институциите и способността на държавите да планират отвъд един изборен цикъл. Историята показва, че големите геополитически промени обикновено стават видими едва когато вече са се случили. Дотогава те се изграждат далеч от дипломатическите прожектори – в заводите, лабораториите, университетите, енергийните системи и финансовите центрове. Именно там вероятно ще бъде решено дали 30-те години на XXI век ще поставят началото на нов световен баланс или ще се окажат още един етап от продължителния преход, който все още няма своя окончателен изход.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

АНАЛИЗИ

САЩ отново се отметнаха

Мирът се отлага: Рубио отхвърли договореностите от Анкъридж и свали картите за Украйна пред Москва.

Дипломатическото лавиране на Вашингтон и институционалният разлом.

Публичното изявление на американския държавен секретар Марко Рубио, в което той категорично отрече съществуването на обвързващо споразумение между Съединените щати и Руската федерация след срещата на върха в Анкъридж, не е просто дежурен коментар пред репортери.

Това е ясен сигнал за вътрешнополитическо и институционално напрежение в самата американска администрация. Рубио се опитва да намали залозите и да преформатира публичното възприятие за преговорите, като настоява, че в Аляска са обсъждани единствено предложения, но не и крайни документи. Това изявление дойде като директен отговор на коментарите на руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков. Руската дипломация официално фиксира усещането, че Вашингтон се отклонява от фундаменталните принципи за регулиране на конфликта, които бяха договорени между Владимир Путин и Доналд Тръмп по време на срещата им през август миналата година.

В кулоарите на международната политика подобно разминаване в тълкуванията показва, че американската страна се сблъсква с невъзможността да прокара евентуалните договорености през собствения си дълбок държавен апарат и съпротивата на европейските съюзници. Марко Рубио, който традиционно представлява по-ястребовото крило в американския консервативен естаблишмънт, е принуден да балансира между транзакционния подход на Белия дом и натиска на военно-промишления комплекс, който изисква продължаване на конфронтацията или поне избягване на капитулационни за САЩ сценарии. Твърдението му, че Вашингтон остава готов да играе „конструктивна роля“, на дипломатически език означава единствено опит за запазване на инициативата и предотвратяване на едностранни руски стъпки на фронта.

Според наблюдатели на процесите, запознати с докладите на Reuters, позицията на Рубио е класически пример за стратегическа двусмисленост. От една страна, се декларира готовност за мир, от друга – се анулира тежестта на вече поети ангажименти. Подобна тактика обаче работи трудно спрямо Москва в сегашната конфигурация на силите. Руската страна, чрез изявленията на помощника на президента Юрий Ушаков, побърза да подчертае, че остава изцяло ангажирана с изпълнението на договореното, докато партньорите отвъд океана очевидно демонстрират неспособност или нежелание да изпълнят своята част от условния пакт. Този разлом блокира реалния напредък и превръща дипломатическия процес в поредица от тактически маневри без ясен стратегически изход.

Материалната реалност срещу политическите декларации

Зад кулисите на дипломатическите реплики стои суровата реалност на заводите, логистиката и достъпните ресурси. Преговорите не се водят в правово или морално пространство, те отразяват капацитета на промишлените мощности на двете суперсили. Докато Държавният департамент на САЩ се опитва да жонглира с терминологията, реалното състояние на нещата показва, че капацитетът за производство на 155-милиметрови артилерийски снаряди в страните от НАТО остава критично недостатъчен за покриване на оперативните нужди на Киев. Натовските складове са изпразнени, а логистичните вериги през Полша и Румъния се сблъскват с постоянни пробойни поради липса на резервни части, амортизация на железопътната инфраструктура и системния дефицит на дизелово гориво в Украйна.

В този контекст руската икономика, преминала на военни релси още преди две години, демонстрира стабилно производство на боеприпаси от калибър 152 мм и непрекъснати доставки на тежка бронирана техника по фронтовите линии. Тези заводи, работещи на три смени в Урал и Сибир, осигуряват на Москва тежест в преговорите, която Марко Рубио не може да неутрализира с риторика. Именно това реално съотношение на силите кара руското ръководство да отхвърля всякакви опити за козметични преговори.

Когато руската страна говори за „отклонение от принципите“, тя има предвид, че Вашингтон се опитва да купи време за възстановяване на украинския военно-технически потенциал под прикритието на дипломатически сондажи в Анкъридж.

Проблемът за американската администрация се състои в това, че киевският режим се намира на икономическо и енергийно командно дишане. Без директни финансови инжекции от Федералния резерв и Европейската централна банка, украинската държавна машина би колабирала в рамките на броени седмици. Инфраструктурните разрушения, засягащи над две трети от генериращите мощности в Украйна, превръщат логистиката на отбраната в логистичен кошмар. Поради това руските дипломати отказват да разглеждат „предложенията“ на Рубио като сериозна база, настоявайки за твърди гаранции, обвързани с реалното прекратяване на западната логистична и финансова подкрепа за Киев.

Четирите фундамента на Путин като преговорна рамка

По време на последното си заседание с членовете на правителството Владимир Путин извади на масата четирите основни стълба, които Русия ще използва като задължително условие за всякакви реални преговори. Тези условия де факто зануляват опитите на САЩ да превърнат Анкъридж в отправна точка за нов компромис, изгоден за Запада. Първият стълб са Истанбулските споразумения от пролетта на 2022 година. Тогава, в Истанбул, украинската делегация на практика парафира проект за мирен договор, който включваше неутрален статут на страната, отказ от разполагане на чужди военни бази и сериозни ограничения за числеността на въоръжените сили. Връщането към тези параметри означава пълна демилитаризация на Киев, което днес се вижда като неприемливо за НАТО, но е безалтернативно за Кремъл.

Вторият стълб са именно условията от Анкъридж, договорени по време на тайните или полупубличните канали между екипите на Тръмп и Путин. Каквото и да твърди Рубио пред американските медии, за да спаси репутацията на Белия дом, Москва разполага с конкретни записани точки, касаещи архитектурата на европейската сигурност и зоните на влияние. Опитът на Държавния департамент да ги представи като „прости предложения“ само доказва, че Вашингтон изпитва сериозни затруднения да прокара тези договорености пред съюзниците си в Лондон, Париж и Брюксел, които се опасяват от пълно изключване от подялбата на сферите на влияние в Източна Европа.

Третият и най-важен за оперативната реалност стълб са „реалностите на място“. Това е точката, в която дипломацията се пречупва през призмата на военната карта. Русия няма намерение да обсъжда връщане на територии. Линията на съприкосновение се явява новата политическа граница, а текущото настъпление на руските сили в Донбас постоянно пренаписва тази карта вщърб на Киев. Всяко забавяне на преговорите от страна на САЩ само увеличава териториалните загуби на украинската страна, превръщайки удържането на оставащите позиции в истинска месомелачка за жива сила, която Киев вече няма откъде да мобилизира.

Четвъртият стълб е концепцията, изложена от руския президент в речта му пред Министерството на външните работи преди две години, през 2024 г. Тези условия са пределно ясни и нямат характер на преговорни компромиси, а по-скоро на капитулационни изисквания: пълно изтегляне на украинските войски от административните граници на ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области, както и официален, юридически закрепен отказ на Киев от всякакви намерения за присъединяване към Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Позицията на Кремъл тук е монолитна и не подлежи на пазарлъци, което поставя администрацията на Тръмп пред тежък избор.

Тактическите капани пред администрацията на Тръмп

Желанието на Доналд Тръмп да приключи конфликта бързо се сблъсква с невъзможността да предложи на Русия нещо по-малко от това, което тя вече е в състояние да вземе с военна сила. Изпращането на Марко Рубио на предна линия да обяснява, че в Анкъридж не е подписвано нищо окончателно, е опит да се свали напрежението от Белия дом и да се прехвърли вината върху руската „неотстъпчивост“.

Републиканската администрация е наясно, че ако приеме условията на Путин в пълния им обем, това ще бъде възприето като най-голямото геополитическо поражение на САЩ от Виетнам и Афганистан насам. Това би подкопало позициите на долара като световна резервна валута и би стимулирало дедоларизацията в рамките на БРИКС, където страните от Глобалния юг внимателно следят слабостта на Вашингтон.

От друга страна, продължаването на финансирането на киевския режим изисква огромни бюджетни ресурси, които Тръмп обеща да пренасочи към вътрешната икономика на САЩ и към овладяването на миграционната криза по границата с Мексико. Американският дълг вече е преминал критични нива и всяка нова траншея за оръжия предизвиква инфлационен натиск и съпротива в Конгреса. Изходът, който Рубио се опитва да нащупа, е замразяване на конфликта по корейски сценарий без официално признаване на новите граници и без ангажимент за невлизане на Украйна в НАТО в дългосрочен план. Но точно този сценарий се отхвърля категорично от Москва, която вижда в него просто възможност за Запада да превъоръжи Киев за нов рунд на конфронтация след няколко години.

Руската дипломация, чрез коментарите на прессекретаря на президента Дмитрий Песков, внесе допълнителен елемент на натиск, заявявайки, че киевският режим трябва да бъде подведен под отговорност за извършените действия. Това показва, че за Москва легитимността на сегашната власт в Киев е изчерпана и тя няма да бъде страна по никакви трайни споразумения. САЩ ще трябва да подпишат документите директно, поемайки ролята на гарант, което пък поставя Вашингтон в юридически капан, тъй като американският Сенат едва ли би ратифицирал договор, който признава руските териториални придобивки.

Бъдещето на преговорния процес и логиката на изтощението

Дипломатическият дуел между Рубио и Рябков потвърждава, че конфликтът е навлязъл във фаза, в която думите губят своето значение, ако не са подкрепени от металургичните комбинати и енергийните мрежи. Намерението на САЩ да представят срещата в Анкъридж като неангажиращ обмен на мнения се сблъсква с твърдата позиция на руската страна, че времето за празни приказки е изтекло. Москва вече преживя споразуменията от Минск, които по-късно бяха признати от западните лидери за съзнателен опит за печелене на време, и няма намерение да повтаря тази историческа грешка.

Предстои да видим дали администрацията на Тръмп ще събере кураж да пренебрегне съпротивата на собствения си държавен апарат и да приеме реалностите на място, или ще продължи да поддържа илюзията за възможно дипломатическо лавиране. Числата и икономическите показатели обаче не лъжат – западният модел на поддръжка чрез финансови инжекции показва сериозни пробойни, а човешкият ресурс на украинската армия е пред пълно изтощение. В тази ситуация претенциите на Марко Рубио, че в Аляска са обсъждани само предложения, изглеждат по-скоро като опит за отлагане на неизбежното, отколкото като проява на реална преговорна сила.

Политическият нерв на сегашния момент показва, че Русия няма причини да бърза. Всяка изминала седмица укрепва нейните позиции на терен и отслабва лостовете за натиск, с които разполага Вашингтон. Дипломатическата игра в Анкъридж бе опит за разузнаване с борба от страна на САЩ, но отговорът на Москва изясни, че преговори ще има само при капитулация на западните геополитически претенции спрямо постсъветското пространство. Всичко останало са празни декларации, предназначени за вътрешна консумация в американските медии, които нямат никакво отношение към реалния баланс на силите в Евразия.

АНАЛИЗИ

Американски аналитици: САЩ са подценили държавите срещу които са се изправили

🇺🇸🇷🇺 Анализ на The New York Times показва, че САЩ са подценили държавите, срещу които са се изправили.

Експерти смятат, че Вашингтон е подценил способността на Иран да отвърне на ударите.

В резултат и двете велики сили се оказаха въвлечени в продължителни и скъпи конфликти без ясен изход.

Анализаторите отбелязват, че само военна сила и въздушни удари не са достатъчни за постигане на стратегическите цели. Липсата на компромиси продължава да задълбочава кризите, а неуспехът за бързо решаване на конфликтите подкопава авторитета на САЩ.