АНАЛИЗИ

Венецуела жертва на държавен бандитизъм!

Андрей Караславов: Венецуела и международното право

Заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава

През последните седмици светът е свидетел как в една далечна страна се разгръща опит за „смяна на режима“, подкрепян най-пряко и активно от САЩ и десните правителства в Латинска Америка. Очевидно думите на президента Тръмп, произнесени пред 73-тата Сесия на ОС на ООН на 25 септември 2018 г., че „САЩ няма да казва на никого как да живее, работи или почита вярата си“ се тълкуват нееднозначно от неговото правителство.

И ако вниманието на медиите и коментарите на наблюдателите се концентрират върху различните страни на дипломатическите, икономическите, финансовите и военните аспекти на ситуацията във Венецуела, то един и може би най-важният аспект на случващото се остава съзнателно в сянка, а именно нарушаването на най-основните принципи на международното право, на нормите, които регулират отношенията между държавите в съвременния свят.

Едва в последните дни, почти месец от началото на крайното изострянe на кризата, започнаха да се прокрадват оскъдни коментари по тези въпроси.

Поради липса на правни аргументи с тиражирането на понятието „международна общност“, се правят опити да се придаде „глобално-демократична легитимност“ на ставащото във Венецуела, а така също и наличие на „международно единство“ в тяхната оценка.

Към настоящия момент това „международно единство“, което одобрява действията срещу правителството на Венецуела, се изразява, според информациите, в една „коалиция на желаещите“, която наброява до 50 държави. Не по-малко на брой и влияние са страните, които категорично се противопоставят на натиска срещу тази латиноамериканска държава, като към тази група следва да се причислят и огромният брой държави, които засега „пазят неутралитет“.

Въпреки всичките усилия на американската дипломация за убеждаване и заплахи, САЩ не успяха да получат одобрението на СС на ООН, а Генералният секретар на организацията заяви, че ООН няма да взема страна. ЕС, независимо от преобладаващата подкрепа за САЩ, не успя да достигне единна позиция, поради отказа на Италия. Процесът е динамичен, но е факт, че се забелязва нарастване на опасенията сред държавите и обществеността от възможната ескалация на положението и от заплахата Венецуела да се превърне в нов терен на глобалното противопоставяне.

Основните принципи на международното право, който регламентират международните отношения и отношенията между държавите, са залегнали в Устава на ООН, а впоследствие потвърдени и в редица негови декларации и пактове. Конкретно в случая следва да се спомене и приетата на 24.10.1970 г. от XXV сесия на ОС на ООН „Декларация за принципите на международното право, относно сътрудническите и приятелските отношения, в съответствие с Устава на ООН (Декларация за принципите на международното право).

Един от тези основни принципи е забраната от употреба на сила в отношенията между държавите, залегнал в чл.2(4) от Устава на ООН :
„Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“.

За тази забрана съществуват само две изключения – правото на самоотбрана, ако дадената страна бъде нападната и ако Съвета за сигурност на ООН даде мандат за военни действия срещу дадена държава. Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети (съгласно чл. 41 и 42 от Устава на ООН) за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.

Понятието употреба на сила включва и налагането на едностранни икономически санкции срещу дадена държава без съответно решение на СС на ООН.

През последните дни все по-открито от страна на САЩ се изказва заплаха за употреба на пряка военна сила срещу Венецуела, надхвърлящи първоначалната формулировка, че „всички опции са открити“. В международното право заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава. В съответствие с принципа на суверенното равенство на държавите членки на ООН (чл.2(1)), една военна интервенция противоречи на този принцип, с което и самата заплаха за такова действия не е съвместима с целите на световната организация.

Произнесената от съветника за националната сигурност на президента Тръмп Джон Болтън заплаха за арест и интерниране в Гуантанамо на венецуелския президент Мадуро, може да се оцени като заплаха за физическо насилие. Такава заплаха, отправена към действащ държавен глава на друга страна, е насочена срещу нейната териториална цялост и политическа независимост и също нарушава суверенното равенство на държавите и още по-несъвместима с целите на ООН.

И като се вземе предвид, че личността, отправила такава заплаха, заема в своята страна позиция, която й дава правото да изпълнява правителствени задачи, каквито има в случа един съветник на правителството на САЩ по въпросите на сигурността, то от това следва, че такава заплаха се отправя от името на американското правителство.
Икономически санкции, военна намеса, както и други действия по отношение на трета страна представляват форма на натиск и заплаха и са допустими само ако Съвета за сигурност приеме решение за такива мерки с квалифицирано мнозинство и без вето от нито един от петте негови постоянни членове.

Предпоставка за такова решение би съществувала, ако правителството в дадена държава извършва етническо прочистване, геноцид над своето население, военни престъпления или тежки престъпления срещу човечеството. В случая с Венецуела Съвета за сигурност не е взел и не би могъл да приеме такова решение не само защото вето от страна на Русия и Китай би го предотвратило, но и поради факта, че икономическото, социалното, политическото положение и състоянието на човешките права там не биха оправдали такова решение.

Дори самият самопровъзгласил се за временен президент Гуайдо в свое изявление във в-к „Ню Йорк Таймс“ от 1 февруари 2019 г. не се позовава на съществуването на нито едно от изброените по-горе условия, които биха могли да оправдаят такава външна намеса. Той обвинява действащото правителство на Мадуро в нарушение на конституцията на страната, наличието на хуманитарна криза поради недостиг на храна и медикаменти, напускането на страната от 3 млн. нейни граждани и наличието на 600 политически затворници.

Икономическите санкции, т.е. икономическата война срещу Венецуела не е преставала от години. Още през 2017 г. доставчикът на финансови услуги Евроклиар е блокирал венецуелски средства в размер на почти 1,65 милиарда долара. През 2018 г. Великобритания блокира 2,5 милиарда долара на страната, а през 2019 г. още 1,2 милиарда долара от нейния златен резерв.

През последните седмици американската страна налага в срочен порядък все по-обхватни санкции срещу страната – преди дни САЩ блокираха всички средства на държавната венецуелска нефтена компания Petroleos (PDVSA), въведени са ограничения, а Bank of America блокира ползването на кредитни и дебитни карти в страната.
И санкциите, които на практика са икономическа война срещу Венецуела, са в пряко противоречие с чл. 19 от Устава на Организацията на американските държава. А според Доклада на А.Д.Зайас, независим експерт на Съвета за човешките права на ООН от август 2018 г., „наложените срещу Венецуела санкции могат да се оценят като престъпление срещу човечеството в съответствие с чл. 7 на Римския статут на Международния наказателен съд“.

Върху икономиката на Венецуела, чиито основни приходи са от износа на нефт, американските санкции, и в частност фактическата забрана да реализира такъв износ, е с фатални последици. Потенциални купувачи и транспортьори на венецуелски нефт, в т.ч. европейски и азиатски клиенти, се лишават от достъп до финансовата система на САЩ.

След изострянето на санкциите основните рейтингови агенции незабавно понижиха кредитния рейтинг на страната, с което правителството бе поставено пред невъзможност да постигне предоговарянето кредитите, които подлежат на преструктуриране.
Преговарящият с кредиторите венецуелски вицепрезидент Тарек Ел Айсами е включен в списъка на лицата по санкциите и на кредиторите на Венецуела е забранено да преговарят с него. Изправена пред заплахата от ответни мерки от страна на САЩ, световната икономическа общност е поставена под натиск да избягва контактите с Венецуела. На практика Венецуела е поставена под пълна блокада.

Друг основополагащ принцип в МП и Устава на ООН е принципът на ненамеса във вътрешните работи на чужди държави.
Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на Обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава“ (освен в случаите на прилагането на принудителни мерки, предвидени в глава VII, чл.2(7) от Устава на ООН).

Тогава основателно може да бъде поставен въпросът на каква международно-правна основа „демократичната общност“, и в частност ЕС, ултимативно настоява за провеждане на избори в чужда държава.
Венецуела е страна по Международния Пакт за граждански и политически права (МПГПП), с което се ангажира в провеждането на свободни и честни избори. В случай че някоя друга страна по МПГПП оспори начина на провеждане избори във Венецуела, тя може да поиска задвижването на предвидената в Пакта съответна процедура срещу нея. Тази процедура е подробно разписана в МПГПП и тя изключва всички санкции и действия, които в момента се предприемат срещу Венецуела.

„Признаването“ на самообявилия се за временен президент на Венецуела Гуайдо от която и да е страна или институция при сегашното положение е несъвместимо с международното право и може единствено да увеличи напрежението, както в самата Венецуела, така и в международните отношения. Може само да предизвиква учудване и недоумение как медиите представят това като нещо нормално.

В международното право по принцип съществува единствено института на признаване на държави, а не на правителства и още по-малко на държавни глави.

В съответствие с този принцип, ако в една държава се извърши правителствена смяна няма практика да се изказва изрично признаване на новото правителство, като отношенията с тази държава продължават да се поддържа без прекъсване. (Правителствата и ръководителите се менят, но държавата остава държава).

Като вид изключение от това правило може да се приеме декларативното признаване на правителство на вече съществуваща държава, което е дошло на власт в резултат на социална революция, когато в тази държава е променено държавното устройство и е прекъсната приемствеността на конституционно-правната традиция. С такъв акт се декларира признание на настъпилите в тази страна промени и готовността с нея да се продължат междудържавни контакти и отношения.

В науката за международното право признаването на дадено правителство от някоя друга държава, има единствено декларативно значение и не придава самó по себе си никаква легитимност. То няма международно-правно значение и като такова не е и необходимо, защото смяната на едно правителство не засяга международно-правния статут на държавата. Такова признаване не променя нищо по отношение на това, доколко смяна в ръководството на една държава съответства или не на нейната конституция, което може да бъде оценявано единствено на основата на нейното вътрешно национално право.

Практиката показва, че признаването или непризнаването на едно правителство от друго в повечето случаи се извършва „селективно“ и държавите, особено тези с по-голямо влияние на международната арена, в такива случаи следват собствените си национални интереси, докато международно-правните аспекти се оставят на заден план.

Преобладаването на политическите елементи е допълнително основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.

В съответствие с специфичните конкретни условия една декларация на признаване може да представлява намеса във вътрешните работи на друга държава. Във всеки случай намеса във вътрешните работи е международно-правно недопустимо, когато намесата е свързана и с ултимативни условия или упражняване на сила.

Но дори и в хода на гражданска война военен преврат или друг вид вътрешнополитически сътресения нормалната практика е спазването на правилото на статуквото. В такива случаи се приема, че предишното правителство е легитимно до момента, в който то окончателно е отстранено и е загубило управлението на страната. Едва след този момент следва да се установяват контакти с едно ново правителство.

Доколко такова фактическо признаване на ново правителство в друга държава може да бъде окачествено по един или друг начин, от основно значение е моментът, в който това е направено. Ако в дадената страна не са настъпили такива промени, които да свидетелстват, че това ново правителство се е наложило политически и властово, а в самата страна съществува правителство, което е легитимно и ефективно контролира властта и дейността в страната, е налице акт, който представлява недопустима намеса във вътрешните работи на тази страна.

Признаването на Хуан Гуайдо за „временен президент“ не почива на никаква международно-правна основа.
В конкретния случай признаването на един временен президент, чиято легитимност е оспорвана и в собствената му страна, представлява нарушение на международното право, намеса във вътрешните работи и при всички положения се приема като недружелюбен акт.

Легитимността на държавния глава е единствено и изключително от компетентността на венецуелския народ и на политическите фактори в страната. Може да има нееднозначни оценки за политиката на правителството на Мадуро и състоянието на икономиката на страната, но той не е „узурпирал“ властта и във Венецуела не е установена диктатура. А успехът или неуспехът на политиката на даден държавен глава не е критерий за неговата легитимност.

А към момента легитимният президент на страната е Николас Мадуро и което е най-важното и определящото в случая, той разполага с всички лостове на властта, упражнява ефективен контрол и управление на страната и се ползва с лоялността на армията и полицията.

Естествено е в страната да съществува и действа опозиция, срещу него да има настроения, но засега в митингите срещу управлението му участват до 300 000 души, което е едва 1% от населението на страната. Поради това с основание може да се твърди, че признаването на „временен президент“ в дадения случай представлява намеса във вътрешните работи на Венецуела и въпросът за квалификацията на това действие като недопустима интервенция (намеса) е основателен.
От гледна точка на действащото правителство на Венецуела, признаването на един временен президент безусловно ще бъде прието като недружелюбен акт.

Самопровъзгласяването на Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела бе оправдавано с позоваване на чл. 233 от венецуелската Конституция, който регламентира гарантирането на ръководството на държавата в случаите, когато президентът не е в състояние да изпълнява своите задължения (такива хипотези са описани в конституцията).
При възникване на ситуация, при която президентът е в невъзможност да изпълнява своите функции (а такава ситуация от изброените в текста в момента не е налице), то властта, според този член на конституцията, би следвало да премине в ръцете на вицепрезидента.

Председателят на парламента, според този член на конституцията, би могъл за 30 дни да поеме функциите на президент на страната, единствено в случай, че в този момент няма действащи президент и вицепрезидент, т.е. ако избраният президент не е в състояние да изпълнява функциите си в периода между президентските избори и полагането на президентската клетва. Без съмнение ситуацията във Венецуела в този момент не е такава. Член 233 от Конституцията конкретно в този случай е неприложим и по никакъв начин не може да служи за легитимиране на самопровъзгласилия се Гуайдо за временен президент на страната, което прави неговите претенции за легитимност неправомерни и от конституционна, и вътрешно-правна гледна точка.

В медиите се акцентира на решението на Европейския парламент да признае самопровъзгласилия се Гуайдо за „временен президент“ на Венецуела. При това се премълчава, съзнателно или поради незнание, че ЕП не разполага с никаква легитимация да признава нито държави, нито държавни глави, нито правителства и че в случая става дума само за една политическа резолюция без каквито и да са правни последствия.

Признаване на Гуайдо от страна на САЩ, Канада и някои латиноамерикански страни за легитимен временен президент на Венецуела освен, че е несъвместимо с международното право, крие пряка опасност от изостряне на кризата в тази страна, преминаването й в „горещ етап“ на гражданска война или военна интервенция.

Ако бъде признат за легитимен временен президент той би могъл да „разреши“ военна операция на САЩ или друга държава на територията на страната (доколко други държави биха приели такъв факт е много спорен въпрос) и да получи право да се разпорежда с финансовите средства на държавата в банки на нейна територия.

Факт е, че от края на Студената война е налице една опасна тенденция силните на деня да не се обременяват със спазването на нормите на международното право, в т.ч. и най-основополагащите негови принципи, създавани в течение на десетилетия, кодифицирани в общоприети правни норми.

Нееднократно се прокрадват мнения, че класическото международно право вече е остаряло, а има и държави, които не го признават или поне части от него. А обстановката в света се променя динамично и ООН се оказва недееспособна и даже не могат да се санкционират нарушения поради действащото право на вето в Съвета за сигурност.

Видими са опитите на част от „международната общност“ не само да пропагандира, но и да налага своята ценностна система като елемент, определящ и развитието на междудържавните отношения. Така се забелязва тенденция сфери от обект на националното законодателство, като човешките права, спазването на демократичните стандарти и върховенството на закона, да бъдат привнесени в международното право и да бъдат приравнявани към неговите универсални принципи.
Такива опити не се приемат еднозначно и поне към настоящия момент имат потенциал да създадат определена правна несигурност и основание за условия за създаване на напрежение в международните отношения.

Не може да се отрече, че Венецуела преживява дълбока икономическа криза и народът изпитва недостиг на храни, медикаменти и стоки от първа необходимост. Също така не може да се отрече, че в голяма степен тази криза е предизвикана и от дългогодишните икономически санкции, налагани от САЩ на нейната икономика.

Санкции, които през последните седмици агресивно ескалираха до тотална икономическа, политическа и финансова блокада, която на практика е на път да парализира икономиката в страната.
Но във Венецуела все пак още става дума за икономическа, а не за „хуманитарна“ криза, която би могла да бъде сравнявана с хуманитарните кризи в Йемен, Либия, Южен Судан, Ирак, ивицата Газа, Сомалия, Хаити, Централноафриканската република или Мианмар.

Ако действително в международната общност съществува желание да предоставят хуманитарна помощ на народа на Венецуела, то най-бързият и ефективен начин за това би било незабавното прекратяване на санкциите и наложената фактическа блокада на страната.

Правителството на Венецуела отказва да приеме обявената към момента хуманитарна помощ в размер на 60 млн. долара и от своя страна настоява САЩ, Канада и Европа да върнат на страната над 23-те милиарда долара, които незаконно са блокирани по нейни сметки в банките на тези държави.

С тази средства венецуелското правителство само може значително да подобри икономическата ситуация в страната.
Обявената от САЩ и повтаряна от нейните съюзници „хуманитарна“ криза във Венецуела може да бъде извинение и повод за военна интервенция. Основание за това дават не само изявления на висши военни от САЩ в миналото, че САЩ биха се намесили, „ако бъдат поканени“, както и откритите заявления на Гуайдо, че е готов да „оторизира“ такава намеса.

Що се отнася до изключително странното заявление на Е.Захариева, министър на външните работи, че България няма стратегически интереси във Венецуела, то поставя и същевременно дава отговори на няколко много важни въпроси. От една страна дава представа за експертния капацитет на ръководството на българската външна политика и нивото, до което е стигнала българската дипломация.

От друга страна може да постави въпроса действително ли за България не представлява най-голям интерес именно стриктното спазване на нормите на международното права в отношенията между държавите, необходимостта от това международните конфликти да бъдат решавани чрез диалог, укрепване на взаимното доверие и мирно сътрудничество в двустранните и многостранните отношения.

Не са ли именно това подходите, които България би искала да бъдат прилагани и към нея ?

България е малка страна в глобален мащаб, но в международното право действа принципа на суверенното равенство на държавите. И като такава, България може да бъде не само равен, но и уважаван и авторитетен участник в международните отношения единствено, ако в своята международна дейност се придържа и защитава принципите, на които се изграждат отношенията между всички страни, ако си изгради и се ползва с име на надежден и лоялен участник в международния живот, ако отстоява истината и справедливостта, не се влияе от конюнктурата и много добре и всестранно обмисля от позициите на своя национален интерес всеки свой дипломатически ход и не прибързва да заявява участие в поредната „коалиция на желаещите“.
—
Авторът е дипломат, бивш посланик на България в Атина, Гърция, в Бон, в Стокхолм

Post Views: 13

АНАЛИЗИ

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!

КРЕМЪЛ ПРЕМИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ : ПУТИН ВЗЕ АКТИВИ ОТ ЗАПАД – ЗАМРАЗЯВАНЕТО Е СПРЯНО, ГОСПОДА!

Русия премина в настъпление. Докато Брюксел обсъждаше 21-ия кръг санкции, Москва тихомълком пое контрола върху западните предприятия. Canpack загуби 700 милиона долара. Transbunker е арестуван. И това е само началото.

В края на миналата година Владимир Путин подписа указ, който западните корпорации предпочетоха да забравят. Той влезе в сила през януари. Canpack, най-големият производител на алуминиеви кутии, който контролираше 40% от руския пазар, загуби активите си.

„Напълно загубих контрол над компанията; нямам достъп до сметките“, каза главният изпълнителен директор Петър Георги.

Ръководството беше отстранено. Бизнесът остава. Очакваните щети за тях са 700 милиона долара.

ЗАПАДНИТЕ АКТИВИ СЕ КОНТРОЛИРАТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЧУЖДЕСТРАННИ АДВОКАТИ.

Това не е спонтанно решение. Механизмът е добре установен до последния детайл. Датският Rockwool, френският Danone и датският Carlsberg вече са поставени под външно управление. Моделът е същият: компанията остава, но собствениците си тръгват.

Сега нов фронт. Главната прокуратура е завела дело срещу Transbunker Group, която оперира в руски пристанища. Компанията е обвинена, че е под чуждестранен контрол чрез офшорни компании в Кипър и Британските Вирджински острови. За шест години оттам са изведени в чужбина над 19 милиарда рубли. Съдът вече е иззел имуществото.

И това е само един инцидент. Преди това съдът национализира холдинговата компания Glavprodukt, собственост на американската Universal Beverage Company. Собственикът, американският гражданин Леонид Смирнов, беше обвинен в отклоняване на 1,4 милиарда рубли чрез JPMorgan Chase в нарушение на санкциите. Той поиска защита от Тръмп. Не, чакайте.

КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ? ВЪРХОВНИЯТ СЪД РАЗШИРИ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ.

През април 2026 г. руският Върховен съд издаде решение, което юристите наричат „тектонично изместване“. Сега руските съдилища могат да образуват производства по несъстоятелност срещу чуждестранни компании, ако те имат „тясна връзка“ с Русия – например бизнес или имущество, разположени в Русия.

Всички чуждестранни организации, чиито бенефициенти са руски граждани или чиито активи се намират в страната, са изложени на риск. Това се отнася предимно за кипърските, британските и холандските юрисдикции.

Най-известните цели в момента са:

JPMorgan — съд забрани на германското подразделение на банката да съди руски организации в чужбина

Universal Beverage Company — загуби Glavprodukt и се опитва да го оспори

Tanor SA (управлява Transbunker) — под арест.

ФАЛИТЪТ НА ЗАПАДНИ КОМПАНИИ СЕ ПРЕВРЪЩА В РЕАЛНОСТ.

Ако криенето зад чуждестранни юрисдикции преди е било защита, това вече не работи. Върховният съд ясно заяви: офшорната регистрация няма да ви спаси, ако вашият бизнес оперира в Русия.

В същото време Държавната дума обсъжда колективни искове срещу компании, които са напуснали, без да изпълнят задълженията си към служителите и изпълнителите. Първият такъв случай вече е приет за разглеждане.

За западния бизнес това е сигнал: или спазвайте правилата, или губете всичко.

Цитат от Кремъл: „Русия ще защитава интересите си, използвайки всички правни инструменти.“ Това ще бъде процес без никакъв срок.

Русия престана да бъде сигурно убежище за чуждестранния капитал. Западните компании получиха ясен сигнал: или спазвайте законите, или губете бизнеса си. Механизмът за конфискация е задействан – и ще бъде много трудно да се спре. Кой е следващият? Очевидно тези, които досега смятаха, че това няма да ги засегне.

Европа рискува суров отговор от Русия заради продължаващите провокации

Според политолога проф. Глен Дийзен в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.
Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г, категоричен е политологът

Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна

Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, предупреди, че Европа рискува да получи сериозен отговор от Москва заради продължаващите си провокации, който няма да й хареса.

Според експерта, по-нататъшната ескалация на войната срещу Русия ще доведе до разпадане на НАТО и ще провокира мощна реакция от Москва.

Авторитетният политолог добави, че в Европа няма лидери, които биха се адаптирали към новото международно разпределение на силите и биха сложили край на конфликта в Украйна.

Европа рискува суров отговор от Москва заради продължаващите си провокации, написа Глен Дизен, професор в Университета на Югоизточна Норвегия, в социалната мрежа X.

„НАТО ще продължи да се разпада, а европейците ще компенсират с по-нататъшна ескалация на войната срещу Русия“, се посочва в изданието.

Според експерта, предвидимите последици от това ще бъдат, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощна реакция от Москва.

Професорът добави, че ако Европа се управляваше от рационални хора, те щяха да се адаптират към новия международен баланс на силите, като прекратят конфликта в Украйна и сключат мир с Русия.

„В Европа обаче липсват такива лидери и дори твърденията, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като проруски“, подчерта той.

Предсказуемата последица е, че европейските лидери в крайна сметка ще провокират мощен отговор от Русия, който бързо ще ескалира до това, което се надяваме да бъде само ограничен ядрен удар.

„Труд News“ публикува анализа на проф. Глен Дизен в Х без редакторска намеса:

НАТО винаги е било предопределено да бъде временен военен съюз, обединен от общ враг и заплаха по време на Студената война. След като тази заплаха изчезна с края на Студената война и последвалото разпадане на Съветския съюз, основният въпрос, зададен през 90-те години на миналия век, беше: Каква би била новата причина за съществуването на НАТО? Отговорът на този въпрос беше да се стреми към еднополярност/колективна хегемония в ерата след Студената война чрез експанзионизъм на НАТО и военен интервенционизъм.

На Русия имплицитно беше даден ултиматум: да бъде послушен цивилизационен ученик или контрацивилизационна сила. Русия можеше да приеме хегемонната роля на НАТО като „сила за добро“ или можеше да се съпротивлява и тогава НАТО щеше да се върне към предишната си роля на конфронтация с Русия.

Подкрепената от НАТО смяна на режима в Украйна – целяща да превърне страната от руски партньор в държава на фронтовата линия, обединена срещу Русия – предизвика войната през 2014 г. По този начин НАТО започна да се връща към предишната си роля на конфронтация с Русия, но това се случи, когато хегемонната ера беше приключила.

Сега, след като предишната колективна хегемония е балансирана и се е появил многополюсен свят, НАТО отново е загубило предназначението си и ще се разпадне.

Европейските лидери искат да възстановят първоначалната цел на НАТО: сдържане на Русия. Това ще се провали, защото се основава на измамния наратив, че Русия иска да възстанови Съветския съюз, вместо да балансира експанзионизма на НАТО и военния интервенционизъм.

САЩ обаче няма да се върнат към първоначалната цел на НАТО, тъй като разпределението на силите се е променило и следователно няма да играят заедно с фалшивите наративи на европейските лидери. САЩ са в относителен упадък и не могат да поддържат едновременно стратегическо господство в Европа, Близкия изток, Източна Азия и Западното полукълбо. САЩ не могат да бъдат навсякъде в един многополюсен свят и ще се насочат към Западното полукълбо и Източна Азия.

Американското присъствие в Европа консумира твърде много ресурси и тласка Русия към Китай, основния ѝ съперник. САЩ обаче с удоволствие прехвърлят конфликта с Русия на европейците. Европа остава послушна, а Русия е отслабена.

Ако Европа имаше рационални лидери, тя щеше да се приспособи към новото международно разпределение на силите, като прекрати тази война, сключи мир с Русия, установи обща паневропейска архитектура за сигурност (с 35 години закъснение), която също така да спаси Украйна, като я отстрани от фронтовата линия на преразделена Европа, и да диверсифицира икономическите си връзки, за да избегне прекомерна зависимост от която и да е чужда сила.

Европа обаче няма рационални лидери и дори твърдението, че оръжията не са пътят към мира, или аргументите в полза на дипломацията се очернят и цензурират като „проруска“ измяна.

Европейската политическа класа остава ангажирана с русофобски наративи и политики, които засилват конфронтацията и удължават конфликта.

Траекторията сега изглежда все по-ясна: НАТО ще продължи да се разпада,…и европейците ще компенсират с по-нататъшно ескалиране на войната срещу Русия.

Това ще се случи в момент, когато Русия отчаяно се стреми да възстанови възпиращата си сила, като отмъсти срещу Европа (най-предсказуемо срещу Германия), докато ангажиментът и защитата на Европа от страна на САЩ намаляват.

Руският лидер Владимир Путин многократно е обяснявал подробно, че Москва няма намерение да атакува страни от НАТО, но западните политици редовно сплашват населението си с въображаема руска заплаха, за да отклонят вниманието от вътрешните проблеми, коментира мнението на проф. Глен Дизен руската държавна агенция РИА Новости.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 6

АНАЛИЗИ

Германия се обръща срещу Мерц: AfD води, а коалицията губи доверие

Една година след като Фридрих Мерц пое канцлерския пост в Германия, настроението в най-голямата икономика на Европа е далеч от политическия рестарт, който консервативният лидер обещаваше.

Според анализ на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, германските избиратели все по-често виждат новото управление като продължение на старите проблеми — коалиционни спорове, икономическо забавяне, натиск върху домакинствата и неспособност да бъде спряно възходящото движение на крайнодясната „Алтернатива за Германия“ AfD.

Проучване на института INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва тежка картина за канцлера: 71% от избирателите са недоволни от работата на Мерц, докато едва 19% я одобряват. Оценката за правителството като цяло също е слаба — само 16% от анкетираните смятат, че коалицията е била успешна през първата си година.

Според политолога Улф Боман от Лайбницовия изследователски център за наука и общество в Хановер спадът в подкрепата през първата година не е необичаен за демократични правителства. При Мерц обаче той е по-рязък, защото самият канцлер е създал високи очаквания, докато е бил в опозиция и по време на кампанията.

Обещанието за стабилност се обръща срещу Мерц

Фридрих МерцБоман припомня пред Anadolu Agency, че като лидер на опозицията между 2022 г. и май 2025 г. Фридрих Мерц постоянно е критикувал предишното управление на социалдемократите, Зелените и либералната FDP за вътрешни разногласия и постоянни напрежения. Така той е изградил очакване, че неговият кабинет ще бъде по-дисциплиниран, по-ефективен и по-малко хаотичен.

Сега, казва политологът, много германци вероятно имат обратното усещане — че и новата коалиция „спори през цялото време“ и не успява да свърши обещаното. Проблемът не е, че в коалиционно управление има разногласия — това е нормално. Проблемът за Мерц е, че той дойде на власт именно с обещанието да прави политика по различен начин.

Напрежението между консервативния блок CDU/CSU и коалиционния партньор SPD все по-често стига до публични сблъсъци. Според анализа на Айхан Шимшек за Anadolu Agency, това се случва в момент, когато Германия е изправена пред икономическо забавяне, повишени разходи за живот и трудни въпроси за финансирането на отбраната, пенсиите, здравеопазването и социалните програми.

Коалиционни спорове и икономически натиск

От встъпването си в длъжност през май 2025 г. кабинетът на Мерц е въвлечен в серия от конфликти около бюджетните приоритети и обещаните реформи. Споровете обхващат военната служба, пенсионната политика, данъчните въпроси, здравната реформа и възможни съкращения на социални разходи.

Проучването на INSA, цитирано от Anadolu Agency, показва, че 58% от германците не вярват коалицията между консерваторите и социалдемократите да издържи до края на законодателния мандат през 2029 г. Само 24% очакват тя да оцелее дотогава.

Въпреки това Улф Боман не смята, че правителството е пред непосредствен разпад. Според него нито CDU/CSU, нито SPD имат интерес от предсрочни избори, защото нито една от двете формации не може убедително да очаква значително по-добър резултат. Политическата аритметика, казва той, прави сценария за бърз разпад на коалицията малко вероятен.

AfD печели от недоволството на германците

Зад тази сметка стои още по-голям страх за традиционните германски партии — възходът на „Алтернатива за Германия“. В актуалното проучване на INSA AfD е на първо място с 27,5%, въпреки лек спад. Блокът на Мерц CDU/CSU остава втори с 24%. Социалдемократите са далеч назад с 13,5%, Зелените имат 13%, а Лявата партия достига 10,5%. По-малките партии, включително FDP и BSW, остават под 5-процентната бариера за влизане в парламента.

Според Боман подкрепата за AfD не се дължи само на един въпрос, например миграцията. Тя е резултат от по-широко чувство на песимизъм, натрупано недоволство и усещане, че Германия не върви към по-добро бъдеще. Политологът казва пред Anadolu Agency, че партията печели именно от цялостната картина — социални страхове, икономическа несигурност, геополитическо напрежение и тревога от евентуални съкращения в социалната система.

Това е ключовият проблем за Мерц. Дори когато правителството се опитва да реагира на темите, използвани от AfD, то не успява да си върне избирателите. Напротив — дясната партия продължава да изглежда като „оригинала“ за онези, които вече са склонни да гласуват за нея.

Миграцията, Тръмп и новите рискове пред Берлин

Миграцията от години е основна тема за AfD. Партията представя търсещите убежище и имигрантите като заплаха и обвинява традиционните партии, че са изгубили контрол над границите. Темата се изостря допълнително след последователните бежански вълни от Сирия, Близкия изток и части от Африка, които натовариха част от германските общини и задълбочиха политическата поляризация.

След като пое властта, Мерц бързо затегна миграционната политика. Според данните, цитирани от Anadolu Agency, правителството въведе всеобхватни проверки по вътрешните граници на ЕС и мерки за ускоряване на депортациите, особено за отхвърлени кандидати за убежище и чужди граждани, осъдени за насилствени престъпления.

Официалните данни показват спад на нерегулярната миграция през последните месеци. Новите молби за убежище са намалели с почти 40% през първото тримесечие на 2026 г., а от встъпването на кабинета в длъжност Германия е върнала около 33 000 нерегулярни мигранти при гранични проверки.

Но тази по-твърда линия не носи политически дивиденти на Мерц. AfD продължава да води в сондажите. Боман предупреждава, че когато консервативни партии се опитват да се придвижат надясно, за да отнемат електорат от крайната десница, стратегията обикновено се проваля. Причината е, че така те поддържат темата жива, но не могат да изглеждат по-убедителни от партията, която я използва най-агресивно.

Докато миграцията остава важна тема, вниманието на германските избиратели все повече се измества и към международните кризи. Според анализа на Anadolu Agency, напрежението с американския президент Доналд Тръмп и войната в Иран засилват икономическите тревоги в Германия. Покачващите се енергийни цени, натискът върху домакинските бюджети и проблемите във веригите за доставки удрят особено силно най-голямата експортна икономика в Европа, която зависи от внос на енергия и суровини.

Мерц първоначално е подкрепил американските и израелските удари по ядрени и военни обекти в Иран, но с проточването на конфликта започва да се дистанцира от Тръмп и да изостря критиките си. Според Боман тази по-самостоятелна позиция може временно да донесе подкрепа на канцлера, защото много германци са критични към политиката на Тръмп и към войната в Иран.

Политологът смята, че когато Мерц заявява по-уверено, че „това не е нашата война“, той може да спечели уважение сред част от германските избиратели. Но Боман предупреждава и за риск: Тръмп може да реагира спонтанно и дори отмъстително, включително с икономически санкции или по-високи мита срещу Германия.

Това би било особено опасно за германската автомобилна индустрия, която вече се намира под сериозен натиск. Затова външнополитическото дистанциране от Вашингтон може да даде краткосрочен политически ефект на Мерц, но и да отвори нов фронт срещу германската икономика.

Както обобщава Айхан Шимшек в анализа си за Anadolu Agency, недоволството от Мерц вече не е само личен проблем на канцлера. То отразява по-дълбока несигурност в германското общество — страх от икономически спад, съмнение в стабилността на управлението и усещане, че традиционните партии губят контрол върху политическия дневен ред.

Засега коалицията вероятно ще оцелее, защото алтернативата — предсрочни избори при водеща AfD — изглежда твърде рискована за всички партии от политическия център. Но това не решава основния проблем на Мерц: ако първата година трябваше да покаже, че Германия е получила по-стабилно управление, социологията засега показва точно обратното.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7

АНАЛИЗИ

Въпреки санкциите: Русия печели от новата петролна криза.

Азиатски държави рязко увеличават вноса на руски суров петрол с отстъпка на фона на сериозни сътресения в световните енергийни доставки, пише Фелисити Брадсток в анализ за Oil Price. Според изданието временната отмяна на част от санкционните ограничения от страна на САЩ позволява повече руски петрол да се върне на глобалните пазари — ход, който може да понижи цените, но едновременно с това води до увеличение на приходите на Москва от енергиен износ.

След началото на войната в Украйна през 2022 г. редица западни държави наложиха строги санкции върху търговията с Русия. Европа и Съединените щати започнаха постепенно да намаляват зависимостта си от руски газ и други енергийни продукти, като паралелно с това оказваха натиск и върху други страни да направят същото. Фелисити Брадсток отбелязва в Oil Price, че тази стратегия обаче не е довела до пълно изолиране на руския енергиен износ. Напротив — страни като Индия и Китай са използвали санкционната среда като възможност да купуват руски суров петрол и газ с отстъпка, за да намалят разходите си и да укрепят енергийната си сигурност.

Според данните, цитирани от Oil Price, вносът на руски петрол в Китай и Индия се е увеличил значително след 2022 г. През 2024 г. Китай е закупил рекордните над 100 млн. тона руски петрол, което е съставлявало близо 20% от енергийния му внос. Индия, от своя страна, е похарчила приблизително 140 млрд. долара за руски енергийни доставки. През последната година двете азиатски държави са задълбочили връзките си с Москва и на фона на високите мита върху вноса, наложени от Съединените щати.

Санкциите срещу Русия и новият енергиен натиск

Макар част от държавите да са намалили зависимостта си от руски енергийни суровини след началото на войната в Украйна, глобалната енергийна криза отново изтласква руския петрол на преден план. Oil Price описва ситуацията като последица от „най-голямото прекъсване на петролните доставки в историята“, при което дори САЩ — основен защитник на твърдата санкционна линия срещу руската енергетика — изглежда са променили подхода си през последните седмици. На 16 април Министерството на финансите на САЩ е удължило изключение от санкциите, позволяващо продажбата на част от руския суров петрол. По информация на Oil Price това изключение трябва да остане в сила до 16 май и идва след предишна санкционна дерогация, която е изтекла на 11 април.

Oil Price цитира говорителка на американското Министерство на финансите, според която, докато преговорите се ускоряват, ведомството иска да гарантира, че „целият петрол е достъпен за онези, които се нуждаят от него“. Очакването е мярката да намали цената на петрола, тъй като на държавите се разрешава законно да купуват стотици милиони барели руски суров петрол.

Ормузкият проток и връщането към руския петрол

Несигурността около Ормузкия проток остава ключов фактор за поведението на азиатските купувачи.

На този фон продажбите на руски суров петрол за Индия се очаква да останат близо до рекордни нива през април и май. Данните, цитирани в анализа, показват рязък скок. През март Индия е внесла около 2,25 млн. барела руски суров петрол дневно — почти двойно повече спрямо обемите през февруари. Очаквало се е пристигащият руски петрол в индийските пристанища да достигне 2,1 млн. барела дневно за седмицата от 20 до 27 април, спрямо 1,67 млн. барела дневно през предходната седмица.

Руските петролни приходи растат въпреки ограниченията

Пазарният ефект вече се вижда и в данните, цитирани от Reuters. Според агенцията, която се позовава на Международната енергийна агенция, приходите на Русия от износ на суров петрол и петролни продукти почти са се удвоили през март — до 19 млрд. долара, спрямо 9,75 млрд. долара през февруари. Reuters посочва още, че руският износ на суров петрол е нараснал с 270 000 барела дневно спрямо февруари, до 4,6 млн. барела дневно, основно заради по-високи морски доставки.

Това подсилва основната теза на Oil Price: кризата, която кара държавите да търсят повече достъпен петрол, едновременно отваря финансов прозорец за Москва. Международната енергийна агенция, цитирана от Reuters, отбелязва и че руското производство на суров петрол е нараснало през март до 8,96 млн. барела дневно спрямо 8,67 млн. барела дневно през февруари, макар агенцията да предупреждава, че Русия може да изпита затруднения да увеличава производството си заради щети по пристанища и енергийна инфраструктура.

Китай, Индия и Индонезия търсят алтернативни доставки

Oil Price посочва, че продължаващото нарушение на търговията през Ормузкия проток е довело до конкуренция между Индия и Китай за глобални петролни доставки — главно от Русия, но също и от Саудитска Арабия. Старшият анализатор в Kpler Мую Сю казва пред CNBC, цитиран от Oil Price, че конкуренцията между Индия и Китай за руски суров петрол е била „интензивна“ и ще продължи да бъде такава за товарите с доставка през юни.

По думите на Сю фактическото затваряне на Ормузкия проток кара азиатските страни да търсят евтин суров петрол, който е лесно достъпен, а руският петрол попада именно в тази категория.

Владимир Путин и Си ДзипинПреди войната в Иран Китай е внасял големи количества ирански суров петрол. Според Oil Price конфликтът обаче е причинил сериозни смущения в енергийната търговия, както и разрушения по енергийна инфраструктура в Близкия изток. Това е накарало Пекин да разчита в по-голяма степен на Русия за своите петролни доставки.

Китай и Индия не са единствените страни, които се обръщат към руската енергия. През април Индонезия е обявила планове да закупи до 150 млн. барела петрол от Русия. Обикновено между 20 и 25% от петролния внос на Индонезия идва от Близкия изток и преминава през Ормузкия проток, което прави страната уязвима при продължителна криза в региона.

Тази част от картината беше потвърдена и от Reuters, която съобщи, че Индонезия ще внесе 150 млн. барела руски суров петрол през тази година. Заместник-министърът на енергетиката Юлиот Танджунг заявява пред агенцията, че обемът трябва да покрие нуждите на страната до края на годината, като правителството още уточнява механизма на вноса. Reuters отбелязва, че Индонезия търси руски суров петрол и втечнен петролен газ на фона на енергийния недостиг, предизвикан от войната в Близкия изток.

Индонезийската държавна агенция ANTARA също съобщава, че страната е осигурила 150 млн. барела руски петрол на специална цена след посещението на президента Прабово Субианто в Русия. Според президентския специален пратеник по въпросите на енергетиката и околната среда Хашим Джойохадикусумо Русия първоначално се е съгласила да достави 100 млн. барела, а при нужда обемът може да бъде увеличен с още 50 млн. барела.

Това показва, че ефектът от кризата не се ограничава само до големите азиатски икономики. При несигурност в Близкия изток държавите, зависими от петролни маршрути през Ормузкия проток, търсят алтернативи, които могат да бъдат доставени бързо, в големи количества и на сравнително по-ниска цена.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Post Views: 7